Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Делана съвсем не беше от жените, склонни лесно да се предадат. Пердашила беше крале, за да ги принуди да сключат мир, когато искаха война, влачила беше кралици за вратовете, за да подпишат договори, които трябваше да се подпишат. Вярно, щеше да се подчини на предполагаемия просяк, ако представеше подходящите знаци и изречеше правилните думи, но ръцете на Халима я бяха отличили като Черна Аджа, каквато тя явно не беше. Навярно жената смяташе, че това е единственият начин Делана да я признае, или може би искаше да се изперчи с познаването на забранени неща. Не, тази Халима никак не й харесваше.
— Значи от мен се очаква да се погрижа Съветът да приеме информацията ти — каза тя навъсено. — Няма да е проблем, стига да знаеш достатъчно за Кабриана, за да подкрепиш версията си. В това не мога да ти помогна — срещала съм я само един-два пъти. Няма вероятност тя да се появи и да развали версията ти, нали?
— Никаква. — Жената пак се усмихна подигравателно. — А животът на Кабриана мога да го издекламирам наизуст. Знам неща, които и тя самата беше забравила.
Делана само кимна. Убийството на една Сестра винаги беше достойно за съжаление, но каквото трябва да стане, трябва да стане.
— Тогава няма никакъв проблем. Съветът ще те приеме като гостенка, а аз ще се погрижа да те изслушат.
— Гостенка не е точно това, което имах предвид. Нещо по-постоянно, струва ми се. Твоя секретарка, или още по-добре — съветничка. Искам да съм сигурна, че вашият Съвет ще бъде напътстван грижливо. Освен онази история за вестите на Кабриана, от време на време ще трябва да ви давам указания.
— Сега ти ме чуй! Аз…
Халима я прекъсна, без да повиши глас.
— Казаха ми да ти спомена едно име. Име, което понякога използвам. Аран-гар.
Делана се отпусна тежко. Това име й беше споменавано в сънищата. За пръв път от години Делана Мозалейн се изплаши.
Глава 31
Червен восък
Чаткането на копитата почти се стопи в шума на Амадор, когато Еамон Валда бавно подкара черния си кон по многолюдните улици. Потта се просмукваше през всяка негова пора под съвършено излъсканата му ризница и снежния плащ, проснат върху мощната задница на коня, но той изобщо не обръщаше внимание на зноя, все едно че беше прохладен пролетен ден. Правеше върховни усилия да не обръща внимание и на мръсните мъже и жени, дори деца, с окъсани дрехи и посърнали лица на хора, изгубили всичко. Дори тук. Дори и тук.
За пръв път в живота му величавите каменни стени на Крепостта на Светлината, увенчани с кули, окичени със знамена и несъкрушими, бастион на истина и право, не повдигнаха духа му. Той се смъкна от седлото в големия двор, подхвърли юздите на едно Чедо и му изръмжа добре да се погрижи за животното; мъжът си знаеше работата, разбира се, но Валда просто изпитваше потребност да се сопне на първия, който му попадне. Белоплащи мъже щъкаха във всички посоки с твърде показна енергичност въпреки зноя. Надяваше се в това да има нещо повече от показност.
Младият Дейн Борнхалд се появи тичешком отнякъде и опря пестник в покритата си с броня гръд в пламенен поздрав.
— Светлината да ви освети, милорд-капитане. Добре ли пътувахте от Тар Валон? — Очите му бяха кръвясали и миришеше на ракия. Пиенето денем не се прощаваше.
— Бързо, във всеки случай — изръмжа Валда, докато си сваляше ръкавиците и ги затъкваше в колана си.
Не беше заради ракията, макар че това провинение заслужаваше сериозна забележка. Пътуването наистина беше бързо за такова разстояние. Смяташе да даде на легиона една нощ отпуск в града като награда, след като вдигнеха стана си отвън. Бързо пътуване наистина, но той не беше одобрил заповедта да се връща тъкмо когато едно силно подбутване можеше да срути килналата се Кула и да зарови вещиците под руините й. И освен това всеки ден му беше носил лоши вести. Ал-Тор в Кемлин. Всъщност нямаше значение дали този мъж бе Лъжедракон, или истинският — важното бе, че той можеше да прелива, а всеки мъж, който правеше това, трябваше да е Мраколюбец. Заклетите в Дракона в Алтара. И този така наречен Пророк и неговата сган в Геалдан, дори в самата Амадиция.
Успял беше поне да избие част от тази утайка, въпреки че беше трудно да се бие с врагове, които се стапят и изчезват по-често, отколкото устояват, които можеха да се слеят с прокълнатите потоци от бежанци и още по-лошо — с обезумели скитници, които, изглежда, си въобразяваха, че ал-Тор е преобърнал целия световен ред с главата надолу. Но той беше намерил решение, макар и не съвсем задоволително. Пътят зад легиона му сега бе покрити с леш и гарваните се хранеха до пръсване. Щом не беше възможно да се различи боклукът на Пророка от бежанския боклук, какво пък, трепи наред всички, които се пречкат на пътя ти. Невинните да са си останали по домовете, където им е мястото — нали Създателят бездруго ще ги приюти. Ако питаха него, той просто им помагаше в това.