Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
Той не се беше приближил заедно с другите, не беше поискал нищо и дори не се беше представил.
Когато повечето придворни се разотидоха, този човек пристъпи усмихнат към херцога.
— А! Господин Дьо Таверне! — възкликна маршалът. — Очарован съм да ви видя!
— Херцог, поздравът ми е искрен и честен. За вашето назначение…
— Шт! Тихо! — прошепна маршалът. — Да не говорим още за това…
— Но вчера в Трианон имах честта да бъда приет от краля… Негово величество ме поразпита за децата ми, а накрая ми каза: „Познавате господин Дьо Ришельо, нали? Предайте му поздравите ми!“
Херцогът беше опиянен. Човешка слабост е това — и най-извисените духом хора не са защитени от суетата.
— Да, разбирам — каза сурово маршалът. — Дошли сте да ми поискате нещичко.
— Вие го казахте, херцог. Споменах ти, че имам две деца — продължи Таверне, хитър и гъвкав, защото долови студенината на стария си приятел и тя го накара да му покаже още по-голяма сърдечност. — Имам дъщеря, образец на добродетел и красота, която много обичам. Настанена е у госпожа дофината, която иска да й окаже по този начин особено уважение. Но не съм дошъл да ти говоря за моята красавица Андре… Издигането й е сигурно, успехът — също. Аз, както виждаш, нямам нужда от нищо. Кралят ми отпусна пенсия и ще живея с нея. Признавам ти, че от нея ще ми остане нещо настрана и ще възстановя замъка Мезон-Руж, където искам да се оттегля някой ден… И с твоя помощ, а и с помощта на дъщеря ми…
— Аха! — промълви Ришельо, който до този момент не беше чул нищо, защото беше потънал в съзерцание на собственото си величие и когото думите „с помощта на дъщеря ми“ накараха да подскочи. — Аха! Дъщеря ти! Тази красавица, която ще засенчи добрата ми графиня! А, един малък скорпион, скрит под крилото на дофината, за да може да ухапе някой обитател на Люсиен… Хайде, хайде… да не бъдем лоши приятели, а що се отнася до признателността, скъпата графиня, която ме направи министър, ще се убеди колко съм полезен в нужда…
А после добави на висок глас:
— Продължавайте.
— Вече привършвам — отговори баронът, който вътрешно се подиграваше на суетния маршал, но беше решил да получи онова, за което беше дошъл. — Мисля вече само за моя Филип. Филип е смело момче, разумен е… Е, може би е малко прекалено, но то се дължи на затрудненото му положение — нали знаеш, че и конят, ако му дръпнеш по-изкъсо юздите, навежда глава.
„Какво ли ме интересува това“ — мислеше си маршалът, без да показва с нищо, че се отегчава или че губи търпение.
— Трябва ми — продължи безмилостно Таверне, — някой високопоставен човек като теб, който да издейства за Филип една военна част… Дофината го направи капитан още при влизането си в Страсбург, но той не притежава пари, липсват му около сто хиляди ливри, за да командва част в някой елитен кавалерийски полк… Помогни му заради мен, стари приятелю.
— Вашият син — попита го Ришельо, — е онзи младеж, който е помогнал на госпожа дофината, нали? Това е невъзможно, скъпи ми господин Дьо Таверне — заяви маршалът и стана, за да покаже, че аудиенцията е завършила.
— Господин Дьо Ришельо, несправедливият в този момент сте вие!
Херцогът можеше да му разкрие истината, но това значеше да признае, че се чувства задължен и затова покровителства госпожа Дю Бари, а оттам да разкрие тайната, че е министър благодарение на една фаворитка. А такова нещо маршалът не би сторил на никаква цена. Затова той побърза да даде на барона следния отговор:
— Вие нямате врагове, приятелю мой, но аз имам, и то много. Цели двадесет години аз кроя планове за развитие и сега има възможност да се осъществят! Ходатайствата винаги са погубвали Франция, сега аз ще се заема със заслугите на хората. Не напразно съм се ровил толкова в съчиненията на нашите философи, не напразно светлината им ме е огряла… И така, аз ще проверя имотното състояние на вашия син въпреки всичко, и то така, както бих разгледал документите на всеки дошъл при мен случаен гражданин… Ако преценя, че вашият син, господин Филип дьо Таверне, притежава нужните достойнства и заслужава моята благосклонност, той ще я получи, но не защото баща му е мой приятел, не защото той носи неговото име, а защото самият има заслуги. Ето такъв план на поведение съм си предначертал!
— С други думи — поведение на философ! — избухна баронът.
— Наречете ме така, щом желаете. Философ е красива дума.
Маршалът беше по-съобразителен от Таверне. Той можеше да нареди да го изхвърлят, но само се задоволи да повдигне раменете си и да каже: