Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Това е друго нещо! Вие сте министър. Как ще спите?

— А, каниш се да ми се караш — каза маршалът, като се оглеждаше. — Не си ли доволен?

— Аз ли? Че какво ме засяга това? Вие ще се преуморите, ще се разболеете, а накрая държавата ще управлявам аз. А това никак не е забавно.

— О, колко си остарял, Рафте!

— Да, точно четири години съм по-млад от вас. Остарял съм бил!

Маршалът нетърпеливо тропна с крак.

— И кой е дошъл?

— Всички.

Маршалът започна да се облича със старание.

— Донеси ми, моля те, военната униформа и отличията — заръча той на камериера си.

— А! Да не сте тръгнал на война? — попита Рафте. — Боже мой! Така изглежда!

— Много си досаден, Рафте! Колкото повече остаряваш, толкова повече издребняваш! Ако знаех, че си такъв, нямаше да те накарам да напишеш речта за приемането ми в Академията!

— Вижте какво, монсеньор, понеже сме вече в правителството, да бъдем точни… Има нещо твърде странно обаче…

— Какво е странното?

— Граф Дьо ла Водре ме заговори на улицата и ми каза, че все още нищо не се знае за новия кабинет.

Ришельо се усмихна.

— Господин Дьо ла Водре е прав. Но нима ти вече си излизал?

— Налагаше се, дявол да го вземе! Адският шум от каретите ме събуди. Всъщност трябва да ви кажа, че… докато се разхождах, срещнах някого.

— Кого?

— Секретаря на абат Тере.

— Е, и какво от това?

— Е, каза ми, че неговият господар е назначен за военен министър.

— Охо! Я виж ти! — каза Ришельо с вечната си усмивка.

— И какво е вашето заключение, монсеньор?

— Заключението ми е, че ако господин Тере е във военното министерство, то аз не съм там. А също и че ако той не е там, то може би аз съм.

Рафте беше казал достатъчно, за да успокои съвестта си. Той беше смел, неуморим и амбициозен човек, а също беше не по-малко остроумен от господаря си.

— Тогава, хайде, монсеньор! Побързайте! — каза той. — Не карайте да ви чакат дълго. Ще направите лошо впечатление.

— Готов съм. Питам ви пак кои са тук?

— Ето списъка.

Той подаде на господаря си дълъг списък. В него херцогът със задоволство прочете имената на най-видните представители на аристокрацията, Съда и финансите.

— Май ще стана прочут, Рафте?

— Ние сме във времето на чудесата — отвърна секретарят.

— Я виж ти! Таверне! Какво ли търси тук?

— Не зная нищо, монсеньор. Хайде, излезте най-сетне при гостите.

И почти насила секретарят избута господаря си в салона.

Ришельо вероятно се е почувствал удовлетворен — потеклото на посетителите беше достойно за истински принц.

Но изтънчените, остроумни и хитри любезности, характерни за обществото през онази епоха, не можаха да попречат на случайността, която подготвяше на Ришельо неприятна изненада.

За гостите посещението им призори беше просто една показна любезност и не означаваше нищо друго освен, да кажем, учтиво пожелание. По онова време много често и най-неуловимите нюанси бяха разбирани от всички. Някои от придворните се осмелиха да изразят в разговора пожелание, молба, надежда.

Малко по малко посетителите оредяха. Всички казваха, че искат да оставят господин Дьо Ришельо насаме с неговите важни дела. В салона остана само един-единствен човек.