Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
— Това ли ще е?
— Ами, вижте, бихте ли ме насочили към пощата, ако ви е угодно?
Продавачът вдигна рамене и се усмихна:
— Вие май не сте от тоя край.
— Щом така мислите.
— Ъхъ. Както и да е, пощата лесно се намира. На километър и нещо по тази улица, вляво.
Произнесе „улица“ като „у’ца“, точно както би го казал Джейми Джафърдс.
— Хубаво. Продавате ли салам на парче?
— Продавам го по всички възможни начини. Кажете, от летовниците ли сте?
Говореше поразително като хората от Кала; отецът почти очакваше да чуе „кажете, моля“.
— Може да се каже — отвърна.
В пещерата Еди слушаше слабия, но влудяващ звън на камбаните и се взираше през полуотворената врата. Калахан се разхождаше по улицата. Нека да се забавлява. Междувременно малкото синче на госпожа Дийн можеше да почете. Със студена (и леко трепереща) ръка той посегна към шкафа и издърпа книгата, стояща през една от единствената, която бе сложена с гърба назад — онази, която наистина би променила живота му, ако я беше взел. Сега обаче държеше „Четири кратки новели за Шерлок Холмс“. А, Холмс, още един велик мъдрец и непоправим наркоман. Еди отгърна на „Аленият кабинет“. От време на време поглеждаше кутията, откъдето Черната тринайсетица излъчваше зловещата си сила. Стъклената сфера едва се показваше. След малко се отказа да чете; остана втренчен в сферата като хипнотизиран. Камбанният звън обаче отслабваше и това беше добре, нали? Не мина много — и почти не го чуваше. След известно време въпреки куршумите в ушите той чу глас. И се заслуша в него.
— Извинете, госпожо.
— Ъхъ?
Пощаджийката беше около шейсетте, с наситеносиня коса.
— Бих искал да оставя писмо за едни приятели — обясни Калахан. — Нюйоркчани са и вероятно ползват услугата „писма до поискване“.
Беше спорил с Еди, че Калвин Тауър няма да остави името си в пощата при тази заплаха от главорези, които искаха кожата му. Еди му бе напомнил за твърдоглавието на Тауър по отношение на скъпоценните книги и Калахан се беше съгласил да опита.
— Летовници ли са?
— Да — потвърди Калахан, но това не му прозвуча съвсем на място. — Искам да кажа, ъхъ. Калвин Тауър и Арон Дипно. Предполагам, че не давате такава информация на случайни, но…
— О, по тия краища не спазваме тези глупави разпоредби. Само да проверя в списъка… толкова много дойдоха между Деня на загиналите и Деня на труда… Жената взе една подложка, на която бяха защипани три четири листа. Имаше много имена. Тя прегледа първия, после втория; когато стигна до третия, обяви:
— Дипно! Ъхъ, ей го на. Как… я да видим дру…
— Не си правете труда.
Калахан внезапно изпита тревога, сякаш от другата страна нещо не беше наред. Погледна назад и видя вратата, пещерата и Еди, седнал с кръстосани крака и книга в скута.
— Някой да не ви преследва? — попита с усмивка пощаджийката.
Калахан се захили. Смехът му прозвуча пресилено и глупаво, но жената явно не забеляза нищо нередно.
— Ако напиша писмо на Арон и го сложа в плик с марка, ще му го предадете ли? Или на господин Тауър, ако се появи?
— О, няма нужда да давате пари за марка. С удоволствие ще ви услужа.
Да, тук наистина беше като в Кала. Отецът изведнъж изпита голяма симпатия към жената. Харесваше му много, много.
Калахан отиде на гишето при прозореца (вратата послушно се извъртя заедно с него) и се зае да пише; представи се като приятел на човека, който бе помогнал на Тауър срещу Джак Андолини. Молеше Дипно и Тауър да паркират колата си със запалени фарове така, че да осветяват къщата, където бяха отседнали, и после да се преместят някъде наблизо — в плевня, изоставена барака или нещо подобно. Незабавно да го направят. „Оставете бележка къде сте под постелката при седалката на шофьора или под стъпалото на верандата — завърши. — Ще ви открием.“ Надяваше се, че го прави както трябва; не искаше да се провали накрая. Подписа се, както му бе казал Роланд: Калахан, наследник на Елд. После, въпреки нарастващата си тревога, добави още един ред: „И нека тази разходка до пощата да ви е ПОСЛЕДНА. Как може да сте толкова глупави.“
Пъхна бележката в плик, запечата го и го адресира: „До поискване, Арон Дипно или Калвин Тауър“. Занесе го на гишето.
— Все пак да купя марка — настоя.
— Не, само два цента за плика — усмихна се жената. Даде и монета от пет и получи три цента ресто. Насочи се към вратата. Обикновената.
— Късмет — пожела му чиновничката.