Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
„Тя е поредният Харал. Бездната да ме пощади — видях го в нея. Видях в нея онова, което имаше той. Онези очи. Не мога да понеса повече бой. Не мога.“
Усети как се изпусна и с всяко друсане в седлото чаталът му мляскаше все по-силно.
Не беше честно. Той просто се опитваше да се измъкне, да оцелее. Вместо това имаше чувството, че се плъзга все надолу и надолу и колкото и да дращеше и да забиваше нокти, продължаваше да се хлъзга. Гледката пред него се тресеше и люшкаше с всеки трясък на копитата по камъните. Сякаш светът се разпадаше.
Но конят му беше отпочинал и изпреварваше преследвачите. Щом се скриеше от погледа им, можеше да завие към гората, да се гмурне в нея и да препусне по някоя пътека. Щеше да им се изплъзне. Погледна през рамо.
Тъкмо в този момент двайсетина от отряда на Бурса изскочиха от дърветата и удариха петимата Домашни мечове като юмрук. Западаха животни с пронизителни писъци. Западаха човешки тела — изхвърчаха от седлата и рухваха на пътя.
Един от Домашните мечове се опита да обърне и да избяга, но Бурса го посече във врата. Ударът изхвърли боеца напред така, че той се катурна от седлото и издърпа оръжието от ръката на ефрейтора.
Нарад дръпна юздите и обърна коня. Петимата Домашни мечове бяха паднали, и два от конете им също. Войниците вече бяха слезли да се уверят, че няма живи. Мушкаха с мечовете си телата, тайсти и животни, и като че ли нямаше никаква разлика — действията бяха съвсем еднакви, методични и окончателни.
Той подкара към тях. Беше се оцапал и го беше срам от това, но облекчението, че вижда другарите си, надви срама.
Бурса слезе от коня си да си прибере меча, после се обърна към Нарад.
— Замайваща диря си оставил, Нарад.
Другите се разсмяха, но за негова изненада смехът им не беше жесток.
— Ето я там реката, войник — добави Бурса и посочи. — Иди се измий.
— Да, сър. Мисълта за още един бой…
— Знам. На твое място щях да направя същото. Всички знаем как е. Знаем и че щяха да те изтезават, за да измъкнат отговори.
Нарад кимна, смъкна се от коня и клекна. Гащите му лепнаха. Заслиза към реката. Зад него войниците извличаха труповете навътре в гората. Други връзваха въжета за мъртвите коне. Въпреки всичките им усилия само сляп глупак нямаше да види, че тук е станало нещо ужасно.
Водата беше дълбока, брегът се спускаше рязко. Той смъкна ботушите и панталона, хвана се за един клон, влезе в леденостудената вода и остави на течението да отмие мръсотията — не можеше да се пусне или да рискува да се държи само с една ръка. Не знаеше да плува.
Бурса спря на брега до него.
— Пратихме един да те държи под око.
— Не знаех — изпъшка Нарад. Стискаше клона и усещаше как краката му вече изтръпват от студ.
— Обичайна практика — отвърна Бурса. — Никой не се оставя сам, дори да изглежда така. Ти вече си войник от легиона, Нарад. Посветен в поток от лайна и пикня. — Засмя се.
Нарад поклати глава и се измъкна от реката. Погледна белите си тънки крака. Изглеждаха съвсем чисти. Тръгна към оцапаните си панталони.
— Зарежи ги — каза Бурса. — Имам резервни. Ще ти ги дам. И колан също.
— Благодаря, сър. Ще ви се отплатя.
— Не ме обиждай, Нарад. Такъв дълг нищо не значи в легиона. Кой знае, може един ден ти да предложиш същото на някой друг. Така става.
— Да, сър. Благодаря.
— Хайде да тръгваме. Сватба ни чака.
Нарад тръгна след него. Като го видяха гол, мъжете се разсмяха, а жените се закикотиха.
— Водата беше много студена — обясни Нарад.
Следобедната светлина гаснеше. С отекло стъпало и с подуто бедро — подутината вече стигаше до коляното, Кадаспала отби от пътя и заслиза по склона. Беше капнал и не можеше да продължи. Беше видял разнебитен навес в края на гората. Щеше да свърши работа за тази нощ.
Щом стигна, спря и го огледа.
Древната нужда от подслон беше по принцип проста, помисли си, преди да се устреми към такива усложнения, че да стане нелепа. Но нищо сложно или нелепо нямаше в тази скромна постройка. Не би могла да го опази от дъжда, но той знаеше, че дъжд няма да има, не и тази нощ. Освен това основната полза от този навес за оцеляването беше да утеши ума.
С малък огън, мигащ пред него, с дима, който да го лъха с топлина и да държи насекомите настрани, щеше да спи като крал, макар и прегладнял и капнал от умора крал. Когато пристигнеше в къщата на Андарист, щеше да прилича на просяк, на окаян дрипльо. Щеше ли някой изобщо да го познае? Представи си как някой познат Домашен меч ще го спипа за врата и ще го отведе зад някоя постройка, за да му даде урок по благоприличие.
Видя в ума си отвращението на баща си и стъписването на сестра си. Заложник Крил щеше да се засмее и да го прегърне. Всичко това обаче щеше да е утре. Връщане в цивилизацията за скитащия творец, лудия художник, глупака с неговите четки.