Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Доколко може да се разчита на този твой познат?
Дидие присви устни и изпухтя.
— На него може да се разчита, че лъже, мами и краде. Боя се, че само дотолкова, но в тези неща проявява чудна предвидимост. Мисля си обаче, че няма основания да лъже. Мисля, че си станал жертва на жена, Лин.
— Е, значи ставаме двама, йаар. И ти, и аз, братко — додаде Викрам. Той допи бирата си и запали една от дългите, тънки черути — пури с отрязани краища, които пушеше колкото, за да се наслади на дима, толкова и защото много отиваха на костюма му.
— Излизаш с Летиша вече три месеца — отбеляза Дидие. Раздразнителното му изражение издаваше дълбока антипатия. — Какъв ти е проблемът?
— Ти ми кажи! Излизам с нея навсякъде и още не мога да стигна до първа база! Дори не съм на стадиона! Майната му на стадиона,_йаар — дори и в околностите не съм! Това маце ме убива. Тази любов_ ме убива. Тя ми се дърви. А аз съм страшно надървен, братко, ама — нищо! Кълна ти се, ще експлодирам!
— Знаеш ли, Викрам… — Очите на Дидие отново блеснаха хитро и весело. — Аз имам една стратегия, която може да ти свърши работа.
— Дидие, човече, всичко съм готов да опитам! В сегашното положение, след тая работа с Индира, трябва да се възползвам от всеки шанс, докато мога. Кой знае къде ще сме всички ние утре, на?
— Да, да… Внимание. Този план изисква голяма дързост, внимателно планиране и точна преценка за времето. Ако проявиш нехайство, може да ти струва живота.
— Моят… моят живот?
— Да. Не се залъгвай. Но ако успееш, мисля, че ще спечелиш сърцето й завинаги. Ти… как се казваше… навит ли си да опиташ?
— Аз съм най-навитото копеле в цялата проклета кръчма, йаар. Да чуем!
— Смятам, че сега е моментът да си тръгна, преди да сте се задълбочили — прекъснах ги аз, станах и се ръкувах с двамата. — Благодаря ти за сведението, Дидие. Признателен съм ти. И един съвет за теб, Викрам — какъвто и план да изпробваш с Лети, започни с това да зарежеш фразата „цицоресто английско маце“. Всеки път, когато я наречеш така, тя потръпва, сякаш току-що си удушил зайченце.
— Наистина ли мислиш така? — намръщи се той слисано.
— Да.
— Но това е един от най-добрите ми лафове, йаар. В Дания…
— Вече не си в Дания, Тото.
— Добре, Лин — съгласи се той, засмян. — Слушай, когато разбереш каква е работата с тоя затвор… Искам да кажа, кой е бил гаднярът, който те е тикнал там и тъй нататък… ами, ако ти трябва помощ, брой ме и мен. Става ли?
— Естествено — казах. Приятно ми беше да се гледаме в очите. — Не се връзвай.
Платих сметката и тръгнах сам по „Козуей“ към кръговото до кино „Регал“. Беше привечер — един от трите най-хубави момента на денонощието в Бомбай. Рано сутрин, преди жегата, и късно нощем след жегата — това са особени времена и предлагат своите удоволствия, тогава е тихо, хората са малко. А вечерта изкарва хората по прозорците, балконите и входовете. Вечерта изпълва улиците с разхождащи се тълпи. Вечерта е индиговата шатра за цирка на града — семействата извеждат децата да гледат зрелищата на всеки ъгъл и кръстопът. Вечерта е придружителка на младите влюбени — последният светъл час, преди нощта да дойде и да открадне невинността на бавните им разходки. Няма време — нито денем, нито нощем — когато по бомбайските улици има повече хора, отколкото вечер, и никоя светлина не обича толкова много човешкото лице като вечерната светлина в моя Мумбай.
Вървях през вечерните тълпи, обичах лицата, обичах ароматите на кожата и косата, обичах цветовете на дрехите и ритъма на думите, които ме заобикаляха. И все пак бях сам, твърде сам със своята любов към градската вечер. Една черна акула бавно кръжеше в морето на моите мисли, черната акула на съмнението, гнева и подозрението. „Жена ме е предала. Жена. Млада и много красива жена.“
Настоятелното свирене на клаксон привлече вниманието ми и видях Прабакер да ми маха от таксито. Качих се и го помолих да ме закара за вечерната ми среща с Халед близо до плажа Чоупати. Едно от първите неща, които направих с първите сериозни пари, спечелени на служба при Кадербай, беше да платя лиценза за такси на Прабакер. Цената му винаги бе спирала Прабакер, но и неговата спестовност бе почти несъществуваща. От време на време сменяше зад волана братовчед си Шанту и караше без лиценз, но това бе доста рисковано. Ако имаше лиценз, той можеше да се обърне към всеки от таксиджийските босове, които притежаваха собствени флотилии от таксита и ги даваха под наем на лицензирани шофьори.