Шантарам

— Моят… моят живот?

— Да. Не се залъгвай. Но ако успееш, мисля, че ще спечелиш сърцето й завинаги. Ти… как се казваше… навит ли си да опиташ?

— Аз съм най-навитото копеле в цялата проклета кръчма, йаар. Да чуем!

— Смятам, че сега е моментът да си тръгна, преди да сте се задълбочили — прекъснах ги аз, станах и се ръкувах с двамата. — Благодаря ти за сведението, Дидие. Признателен съм ти. И един съвет за теб, Викрам — какъвто и план да изпробваш с Лети, започни с това да зарежеш фразата „цицоресто английско маце“. Всеки път, когато я наречеш така, тя потръпва, сякаш току-що си удушил зайченце.

— Наистина ли мислиш така? — намръщи се той слисано.

— Да.

— Но това е един от най-добрите ми лафове, йаар. В Дания…

— Вече не си в Дания, Тото.

— Добре, Лин — съгласи се той, засмян. — Слушай, когато разбереш каква е работата с тоя затвор… Искам да кажа, кой е бил гаднярът, който те е тикнал там и тъй нататък… ами, ако ти трябва помощ, брой ме и мен. Става ли?

— Естествено — казах. Приятно ми беше да се гледаме в очите. — Не се връзвай.

Платих сметката и тръгнах сам по „Козуей“ към кръговото до кино „Регал“. Беше привечер — един от трите най-хубави момента на денонощието в Бомбай. Рано сутрин, преди жегата, и късно нощем след жегата — това са особени времена и предлагат своите удоволствия, тогава е тихо, хората са малко. А вечерта изкарва хората по прозорците, балконите и входовете. Вечерта изпълва улиците с разхождащи се тълпи. Вечерта е индиговата шатра за цирка на града — семействата извеждат децата да гледат зрелищата на всеки ъгъл и кръстопът. Вечерта е придружителка на младите влюбени — последният светъл час, преди нощта да дойде и да открадне невинността на бавните им разходки. Няма време — нито денем, нито нощем — когато по бомбайските улици има повече хора, отколкото вечер, и никоя светлина не обича толкова много човешкото лице като вечерната светлина в моя Мумбай.

Вървях през вечерните тълпи, обичах лицата, обичах ароматите на кожата и косата, обичах цветовете на дрехите и ритъма на думите, които ме заобикаляха. И все пак бях сам, твърде сам със своята любов към градската вечер. Една черна акула бавно кръжеше в морето на моите мисли, черната акула на съмнението, гнева и подозрението. „Жена ме е предала. Жена. Млада и много красива жена.“

Настоятелното свирене на клаксон привлече вниманието ми и видях Прабакер да ми маха от таксито. Качих се и го помолих да ме закара за вечерната ми среща с Халед близо до плажа Чоупати. Едно от първите неща, които направих с първите сериозни пари, спечелени на служба при Кадербай, беше да платя лиценза за такси на Прабакер. Цената му винаги бе спирала Прабакер, но и неговата спестовност бе почти несъществуваща. От време на време сменяше зад волана братовчед си Шанту и караше без лиценз, но това бе доста рисковано. Ако имаше лиценз, той можеше да се обърне към всеки от таксиджийските босове, които притежаваха собствени флотилии от таксита и ги даваха под наем на лицензирани шофьори.