Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Евакуираха ли те с другите бойци?
— Да. Не можеха да ни победят и затова сключиха примирие. Напуснахме лагерите — с оръжие, за да им покажем, че не сме победени. Марширувахме като войници и стреляхме начесто във въздуха. Убиха няколко души само защото ни гледат. Беше налудничаво, като парад или някакво смахнато празненство, разбираш ли? А после, когато ни нямаше, те нарушиха всичките си обещания и вкараха в лагерите фалангистите, които избиха всички старци, жени и деца. Всички загинаха. Цялото ми семейство. Всички, които оставих. Дори не знам къде са телата им. Скриха ги, защото знаеха, че това е военно престъпление. А ти мислиш… мислиш, че трябва да го отхвърля ли, Лин?
Гледахме морето, от паркинга на стръмното възвишение над Крайбрежния булевард се виждаше част от плажа Чоупати. Под нас първата вълна от семейства, двойки и млади мъже, излязла за вечерта, си опитваше късмета в хвърляне на стрелички и стрелба по балони, прикрепени към мишена. Сладоледаджиите и продавачите на шербет се провикваха от натруфените си сергии подобно на райски птици, които си търсят другарка.
Омразата, обвила сърцето на Халед, беше единственото нещо, за което спорехме. Бях отгледан сред приятели евреи. В Мелбърн, града, в който съм израснал, имаше голяма еврейска общност. Мнозина от тях бяха оцелели от Холокоста. Майка ми беше прочута в кръговете на фабианските социалисти и привличаше ляво настроени интелектуалци от гръцката, китайската, немската и еврейската общност. Много от приятелите ми учеха в еврейско училище — колежа „Маунт Скопъс“. Израснах с тези деца — четяхме едни и същи книги, харесвахме едни и същи филми и музика, марширувахме заедно в подкрепа на едни и същи каузи. Някои от тях бяха сред малцината, които не ме изоставиха, когато животът ми се разпадна в мъки и срам. Всъщност приятелят, който ми помогна да напусна Австралия след бягството от затвора, беше евреин. Уважавах ги и ги обичах, възхищавах се на всички тези приятели. А Халед мразеше всички израелци и всички евреи на света.
— Това е все едно да намразя всички индийци, само защото няколко индийци са ме измъчвали в индийски затвор — казах тихо.
— Не е същото.
— Не казвам, че е същото. Опитвам се да… Виж, когато ме приковаха на стената в „Артър Роуд“ и започнаха да ме обработват, това трая часове. След време усещах мириса и вкуса единствено на собствената си кръв. Чувах единствено латите, които се врязваха в мен.
— Знам, Лин…
— Не, остави ме да довърша. Имаше една минута, точно по средата, която беше… толкова странна… сякаш се реех извън себе си и виждах долу собственото си тяло и тях — виждах всичко, което ставаше. И… ме обзе едно шантаво чувство, много странно разбиране… на всичко, което се случваше. Знаех кои са те и какви са, и защо го правят. Осъзнавах го съвсем ясно, а после разбрах, че имам два избора — да ги намразя или да им простя. И… не зная защо, нито как, но ми беше напълно ясно, че трябва да им простя. Бях длъжен, ако исках да издържа. Знам, че звучи налудничаво…
— Не звучи налудничаво — прекъсна ме той безизразно, почти разкаяно.
— Все още ми се струва налудничаво. Не съм го… проумял още. Но се случи точно това. И действително им простих. Наистина. Някак си съм убеден, че точно на това дължа оцеляването си. Не че гневът ми мина — мамка му, ако се бях освободил и имах пистолет, сигурно щях да ги изтрепя всичките. Или може би не. Не знам. Но смисълът е в това, че ако не им бях простил, ако само ги мразех, нямаше да издържа, докато Кадер ме измъкна оттам. Щях да рухна. Омразата щеше да ме убие.
— Все пак не е същото, Лин. Разбирам какво ми казваш, но израелците са ми причинили нещо повече. А и ако бях в индийски затвор и постъпеха с мен, както са постъпили с теб, щях да намразя индийците завинаги. Щях да ги намразя всички.
— Ала аз не ги мразя. Обичам ги. Обичам тази страна. Обичам този град.
— Не можеш да твърдиш, че не искаш отмъщение, Лин.
— Искам отмъщение. Прав си. Иска ми се да не го желаех. Иска ми се да бях по-добър. Но искам да отмъстя само на един човек — на тази, която ме е натопила, не на целия народ, на който принадлежи.