Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Тренирах карате и вдигане на тежести с Абдула в любимата му фитнес зала в модното предградие Брийч Кенди. Често с нас идваха и още двама млади гангстери, Салман Мустан и приятеля му Санджай, с които се срещнах при първото си посещение на съвета на Кадер. Бяха силни, здрави мъже, гонещи трийсетте, които обичаха да се бият почти толкова, колкото и да правят секс, а те доста си падаха по секса. Санджай приличаше на кинозвезда. Той беше шегаджията. Салман беше по-тих и по-сериозен. Макар и да бяха неразделни приятели от детинство, на ринга двамата не се щадяха един друг, точно както и когато се боксираха срещу Абдула и мен. Тренирахме пет пъти седмично и оставяхме двата дни, за възстановяване на травмираните и подутите мускули. Беше хубаво. Помагаше. Вдигането на железа е Дзен за яростните мъже. Малко по малко тялото ми си възвърна силата, якостта и мускулната форма.
Но въпреки че заяквах, знаех, че съзнанието ми няма да оздравее, не може да оздравее, докато не разбера кой ме е накиснал пред полицията, за да ме хване и тикне в затвора „Артър Роуд“. Трябваше да знам кой е бил. Трябваше да знам причината. Ула беше заминала — някои казваха, че се крие, но никой не се досещаше от кого или защо. Карла я нямаше и никой не можеше да ми каже къде е. Дидие и още няколко приятели се ровеха и се опитваха да открият истината, но не бяха разбрали нищо, което да ми подскаже кой ме е натопил.
Някой беше уредил с полицейските началници да ме арестуват без обвинение и да ме затворят в „Артър Роуд“. Същият човек беше уредил в затвора да ме бият жестоко и често. Това беше наказание или отмъщение. Кадербай го потвърди, но не можеше или не искаше да ми каже нищо повече, освен че който и да ме е накиснал, не е знаел, че съм беглец. Сведенията за бягството от Австралия бяха дошли от рутинната проверка на пръстовите отпечатъци. Въпросните ченгета веднага бяха разбрали, че ако си затраят, може да имат изгода и скрили досието ми, докато Викрам не се свързал с тях по поръчение на Кадер.
— Тия шибани ченгета те харесваха, пич — каза ми Викрам в „При Леополд“, където седяхме един следобед няколко месеца след като започнах работа при Халед като събирач на валута.
— Ъхъ.
— Не, наистина те харесваха. Затова те пуснаха.
— Никога дотогава не бях виждал това ченге през живота си, Викрам. Той изобщо не ме познаваше.
— Не схващаш — отвърна той търпеливо, наля си нова чаша бира „Кингфипгър“ и отпи с удоволствие. — Говорех за оня тип, ченгето, когато те измъкнах оттам. Той ми разказа всичко. Виждаш ли, когато първият образ в отдела за отпечатъци дошъл с новината, че си тоя от Австралия, дето го издирвали, той се побъркал. Побъркал се от мисълта колко пари може да вземе, за да си затрае. Такъв шанс не ти пада всеки ден, на? И затова, без да каже нищо на никого, той отива при негов познат от началството и му показва доклада за твоите отпечатъци. Началникът също се побърква. Отива при друго ченге, онова, дето го видяхме в затвора, и му показва папката. Това ченге нарежда на останалите да си траят и да оставят на него да разбере колко мангизи биха могли да получат.
Сервитьорът донесе моята чаша кафе и си побъбри с мен на марати. Викрам изчака да останем отново сами и продължи.
— Много се кефят, всички тия келнери, шофьори на таксита и пощенски чиновници, и ченгетата също… Всички тия много се кефят, че им говориш на марати. Заеби, пич, аз съм роден тук, а ти говориш марати по-добре от мен. Аз така и не го научих както трябва. Не ми се е налагало. Затова толкова много марати са вбесени, човече. На повечето от нас не ни пука за езика марати, нито за всички тези, които идват в Бомбай, или откъде са дошли, мамка му, йаар. Карай, докъде бях стигнал? А, да, та значи, папката за теб е у ченгето и то си трае. Но преди да предприеме нещо, иска да научи повече за това австралийско копеле, избягало от затвора, йаар.
Викрам млъкна и ми се ухили, а после усмивката му премина в игрив смях. Беше облякъл черна кожена жилетка върху бяла копринена риза, въпреки трийсет и пет градусовата жега. В дебелите си черни джинси и черни каубойски ботуши с орнаменти сигурно му беше ужасно горещо, но на него сякаш му беше толкова прохладно, колкото готин изглеждаше.
— Страхотно, човече! — засмя се той. — Офейкал си от затвор с максимална сигурност! Смърт, ебати! По-велико нещо не съм чувал, Лин. Къса ми се сърцето, че не мога да го разкажа на никого!