Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Да. Голяма каша, Прабу.
Изглеждаше толкова покрусен, че се умълчах и се загледах през прозореца към притъмняващото море. Когато отново го погледнах, видях, че се молеше, свел глава и притиснал длани една в друга под кормилото. Гледах как устните му мърдат, докато шепнеше молитви, а после разтвори длани, обърна се и ми се усмихна. Веждите му се вдигнаха два пъти, а усмивката му се разтегли.
— Е, Лин, искаш ли малко секси парфюм по тебе? — Той посегна към помпичката под пластмасовата Лакшми на таблото.
— Не! — креснах му, за да го спра.
Но беше късно. Той стисна помпичката и вихрен поток от гадната химическа смес изригна от корема на богинята и заля панталоните и ризата ми.
— Готово — той се ухили, запали мотора и потегли отново по Крайбрежния булевард. — Готови сме пак за живот! Ние сме късметлии, нали така?
— И още как — изръмжах аз, докато се мъчех да си поема чист въздух през прозореца. След малко наближихме паркинга, където се бях уговорил с Халед да се срещнем. — Можеш да ме оставиш тук, Прабу, Тук ще сляза, до онова голямото дърво.
Той спря до висока финикова палма и аз слязох. Скарахме се за таксата. Прабакер отказваше да му платя, а аз настоявах да вземе парите. Предложих компромис — той да вземе парите и да купи с тях нов парфюм за пластмасовата богиня.
— О, да, Линбаба! — възкликна той и най-сетне ги взе. — Какви хубави хрумвания имаш? Тъкмо си мислех, че почти съм привършил шишето с парфюма, а той е толкова скъп, че не исках пак да купувам един галон. Сега мога да купя голямо шише, ново голямо шише, и седмици наред ще мога да пълня мойта Лакшми като нова! Много ти благодаря!
— Няма за какво — разсмях се аз пряко волята си. — Успех с тройната среща.
Той потегли и навлезе в потока от коли. Чух как свирна с клаксона за довиждане и се загуби от погледа ми.
Халед Ансари ме чакаше в нашето чартърно такси на петдесет метра оттам. Седеше на задната седалка. И двете врати бяха отворени за проветрение. Не бях закъснял и сигурно ме бе чакал не повече от петнайсет-двайсет минути, но на земята под отворената врата имаше поне десет фаса. Знаех, че всеки от тях е враг, смачкан под петата му, свирепо желание, брутална фантазия за страданията, които някой ден щеше да причини на омразните му хора.
А те, омразните му хора, бяха много на брой. Твърде много. Картините на насилие, изпълващи мислите му, били толкова истински, че понякога му се гадело — бе ми го признал. Гневът беше болка в костите му. Омразата стискаше челюстите му и го караше да скърца със зъби от ярост. Вкусът й неизменно горчеше, денонощно, всяка минута, в която е буден, горчив като вкуса на закаления нож, който бе стискал в зъби като боец от Фатах, докато е пълзял по неравната земя към първата си жертва.
— Халед, това ще те убие, да знаеш.
— Пуша прекалено много, значи. Е, какво ми пука? Никой няма да живее вечно.
— Не ти говоря за цигарите, а за онова вътре в теб, което те кара да пушиш непрекъснато. Говоря за онова, което сам си причиняваш с омразата към света. Някога един човек ми каза, че ако превърнеш сърцето си в оръжие, накрая неизменно насочваш дулото към себе си.
— Точно пък ти ли ще ми четеш нравоучения, братко — позасмя се той с онзи, тъжния смях. — Ти не си точно шибаният Дядо Коледа, Лин.
— Знаеш ли, Кадер ми разказа… за Шатила.
— И какво ти каза?
— Че… че си загубил там семейството си. Сигурно ти е било много тежко.
— Ти какво знаеш за това?
Въпросът му не прозвуча обидно и не беше зададен агресивно, но в него имаше прекалено много скръб, прекалено много болка и не можех да го подмина.
— Знам за Сабра и Шатила, Халед. Цял живот съм се интересувал от политика. По онова време, когато се случи, аз вече бях беглец, но всеки ден следях новините, месеци наред. Беше… Беше съкрушително.
— Някога бях влюбен в една еврейка, знаеш ли? — попита Халед. Не му отговорих. — Тя беше… беше красавица и умна… Може би… Не зная, може би никога няма да срещна по-мило създание от нея. Това беше в Ню Йорк, следвахме заедно. Техните бяха евреи реформатори, поддържаха Израел, но бяха против окупацията на териториите. Бях с това момиче и я любех в нощта, когато баща ми починал в израелския затвор.
— Не може да се обвиняваш за това, че си бил влюбен, Халед. Не може да се обвиняваш и за онова, което други са сторили на баща ти.
— О, мога, разбира се — и той отново ми се усмихна с онази малка и тъжна усмивка. — Както и да е, заминах си, тъкмо навреме за Октомврийската война — онази, която израелците наричат войната на Йом Кипур. Смазаха ни. Заминах за Тунис и там се обучих. Започнах да се бия и продължих да се бия чак докато стигнахме Бейрут. Когато израелците нахлуха, спряхме в Шатила. Цялото ми семейство беше там и мнозина от някогашните ми съседи. Всички те, всички ние, всички бяхме бежанци и нямаше къде да отидем.