Сакатият бог

Тюлас продължи уверено напред, но на десетина крачки спря притеснен.

— Меч Хуст ли носиш, Силхас Руин? Не е в стила ти.

Оръжието стенеше, усетило близостта на същество с кръвта на Елейнт. „Не владелецът му, а друг.“ Силхас Руин го гледаше мрачно.

— Изглежда, си избегнал сделката им, защото имаше сделка, нали? Между моя брат и Господаря на убитите. Трябва да е имало.

— Мисля, че си прав.

— Владението на Гуглата ли бе затворът ти, принце, или Драгнипур?

Тюлас изправи рамене и кривна глава.

— Отказваш да ме назовеш с подобаващата титла.

— Никакъв трон не виждам, Тюлас Остригания. „Принц“ не е ли почетна титла? Би ли предпочел претендент?

— Ако не бях все още обвързан — за вечни времена, боя се — към това състояние на нетленност, Силхас Руин, можеше да се обидя от думите ти.

— Ако желаеш, все още можем да кръстосаме мечове, оплюто със сперма изчадие на мрака.

Тюлас обмисли предложението.

— Завръщането ти на този свят, Силхас, ме води до неизбежното заключение, че Азатът все пак може да сере.

— Тюлас — отвърна Силхас Руин, след като се приближи, — помниш ли нощта с курвите?

— Да.

— Такъв гнил урод си сега, че едва ли и кралска хазна би могла да плати услугите им.

— Доколкото помня, те си връзваха парцал на очите, преди да легнат с тебе. Какво врещяха? О, да. „Тоя има очи на бял плъх!“ Или нещо в същия дух.

Застанаха един срещу друг.

— Тюлас, дали една усмивка ще пропука това, което е останало от лицето ти?

— Вероятно, стари ми друже, но знай, че се усмихвам — в сърцето си.

Дивашката им прегръдка бе пълна със спомени, уж завинаги забравени, за приятелство, което мислеха за отдавна изгубено.

— Срещу това дори и Качулатия не може да се опълчи — прошепна Силхас.

Най-сетне се пуснаха.

— Не плачи за мен — каза Тюлас Остригания.

Силхас махна с ръка.

— Неочаквана радост. Но… жалко за онази война.

— Войната, в която двамата дадохме всичко от себе си, за да се убием един друг ли? Да, лоши времена бяха. Попаднахме във въртопи, приятелю, твърде силни, за да можем да се измъкнем.

— В деня, в който Емурлан се разби, се разби и сърцето ми. За тебе, Тюлас. За… всичко, което изгубихме тогава.

— Знаеш ли, аз дори не помня собствената си смърт. Доколкото знам, като нищо може да е била от твоята ръка.

Силхас Руин поклати глава.

— Не беше. Ти се изгуби в разбиването, тъй че дори не знам какво се случи с теб. Аз… търсих те известно време.

— Както и аз щях да направя за теб.

— Но Скара…

— Проклятие на Елейнт.

Силхас кимна.

— Твърде лесно. Твърде лесно за приемане.

— Но не и ти. Не и аз.

— Радвам се да чуя това от теб. Старвалд Демелайн…

— Знам. Зовът на Бурята ще е коварен.

— Заедно можем да му устоим.

— Усмивката в душата ми расте. Най-сетне сърдечният ми блян — ще воюваме рамо до рамо, Силхас Руин.