Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
— Твоите дъщери… духовете да ме вземат дано, виждам приликата — очите, жестовете с ръцете… но Хетан…
— Сладката Хетан, спомените се връщат на каша от страст и тревога… както и да е. Скръбна е съдбата на майка им. Риск дебне децата — и трябва да направим нещо по въпроса. Защо не ядеш? Не пиеш? Най-добрата стока на Барук.
Торент посочи.
— Те… изчезнаха.
— Олеле. Ужасното проклятие на безразсъдството. Може би следващия път, мой Варварски друже. Но времето се скъсява, а Круппе е още по-къс. — Махна с ръка. — Кажи, какво виждаш сега там?
Торент присви очи.
— Лък. Колчан. Стрели.
— Риви. До ден-днешен ежегодно ме отрупват с безполезни дарове по причини, които, макар и да са неясни, несъмнено са напълно оправдани. Тъй или иначе ги раздавам в израз на необичайната си щедрост. Не са ли те по-свестни оръжия от тези, които притежаваш сега?
— Лъкът ми се цепна. Не намерих нищо, с което да го оправя. Перата на стрелите…
— Преди да продължиш, добри ми господине, със своя списък, Круппе може да заключи, че да, наистина, това дарение на ривите превъзхожда притежаваното от теб досега.
— Току-що го казах.
— Нима? Чудесно. Взимай ги и да те няма. Бързо. Нека не се казва нивга, че Круппе е небрежен баща, каквото и да заяви по-късно дъщерята на барона в съда. И ако Круппе не бе разкрил тъй драматично, че сега тя спи с адвоката си, ами че Круппе щеше да е много по-тънък мъж от този, който виждаш сега да чезне пред тебе, с червената жилетка и всичко…
— Чакай! Обърках се! Тя каза, че…
— Зад тебе, о, хитри ми съгледвачо.
С новите оръжия в ръка, Торент бавно се обърна и видя, само на двайсетина крачки, гаснещия огън, гушналите се под кожата деца и Олар Етил, присвита от другата страна. Извърна се да благодари на непознатия, но него вече го нямаше, а и скромното му огнище с него. Вдигна оръжията и ги огледа. „Тези не са от сън. Истински са и добре направени. — Изпъна тетивата и я опита. — Духове! Тези риви трябва да са великани!“
Олар Етил едва се размърда, когато Торент се върна при огъня.
— Премисли, а?
Той остави лъка и колчана до себе си.
— Да.
— Толкова по-добре, пале. Лабиринтите са опасни места за глупци като тебе. Ако искаш да уважиш клетвата, която даде, най-добре е да стоиш край мен.
Торент хвърли последната бучка тор в огъня и загледа разхвърчалите се в нощта искри.
— Ще стоя, Гадателко на кости.
Главата й отново се отпусна. Той я погледна. „Когато сънят поднесе последната си въздишка, стара вещице, ще съм тук да те събудя.“
Абси се превъртя насън и избърбори тихо и напевно:
— Кралалала. Хи-хи.
Но Торент видя, че очите му са затворени, а на лицето му има доволна усмивка. Детето облиза устни.
„Спаси ги, нали, Круппе? Браво на теб.“
Онос Т’уулан спря и бавно се обърна. Хиляда Т’лан Имасс стояха пред него, окъпани в нефритена светлина. „Толкова много? И в онази вихрушка там прахта на още стотици. Непознати. Призовани от разбулването на Телланн. Това ли искам? От това ли се нуждая?“ Изведнъж усети тежестта на погледите им, така неумолимо впити в него, и едва не се огъна. „Искания, нужди. Те са несъществени. Това е, което правя с волята си. «И цял свят може да бъде унищожен само от тази сила. Или наново съграден.»“ Бавно се изправи, укрепнал от мисълта и от силата, която дойде с нея.
„Когато приключа, прахта ще бъде прах. Нищо повече. Не нещо оживяло с тайните си. Или натежало от скръб и ужас. Само прах.“
— Разбирате ли ме?
— Да, Първи меч.
— Аз ще ви освободя.
— Още не, Първи меч.
— Бих искал да вървя сам.
— Тогава ще.
Армията му се разпадна на сипещи се облаци прах, освен две фигури, застанали много зад легиона на Т’лан.
Онос ги погледа замислено, а след това ги прикани с жест.
Приближиха се и жената заговори:
— Първи меч, някога съм вървяла по тези земи. И не съм.
— Името ти е Ристале Ев.
— Да.
— Думите ти нямат смисъл.
Тя сви рамене и посочи на север.
— Там. Нещо… тревожно.
— Олар Етил…
— Не, Първи меч. Това е по-близо.
— Любопитна ли си, Ристале Ев?
Воинът до нея, Улаг Тогтил, заговори:
— Има изгубени спомени в нея, Първи меч. Може би са взети от други Имасс — от онези, които са живели някога тук. Може би са нейни собствени. Онова, което ще се намери на север, е като съживяване на стара рана, но тя не може да я види. Само я чувства.