Сакатият бог

— Тя ни отведе на север.

— Да, Стейви.

— Защо?

— Не знам… не бихме могли да преминем онази пустиня. — Огледа се. — Това може да е Крепост, мен ако питате. Не мога да позная звездите. А и онези нефритени копия ги няма.

— Лабиринт — промълви нетърпеливо Сторий. — Вече знаем това. Но тя все пак ни отведе на север.

— Лягайте да спите, всички.

След като децата затихнаха, Торент хвърли отгоре им единствената кожа, която имаха, а после стана да се разкърши. Погледна към вещицата, присвила се на петнайсетина крачки от тях, и си спомни за един труп, на който се бе натъкнал веднъж — една от стариците в селото, които излизаха навън в зимния студ да си намерят място, където да умрат в усамотение. Някои старци все още го правеха, макар обичаят да бе изоставен. Съсухрено същество, показало се в пролетното топене от дълбоките преспи, свито на колене в гънката на склона.

Може би не беше толкова лоша смърт. Сам, замръзваш, докато всички чувства не угаснат, и след това заспиваш с една последна топла въздишка. Ветровете я бяха накъсали, спомни си той, ледени късове бяха пробили през кожата отвътре, а враните бяха изкълвали очите, устните и ушите й. А това, което бе останало…

Олар Етил вдигна глава и го изгледа отдалече.

Торент й обърна гръб.

— Не се отдалечавай много — предупреди го тя. — В този лабиринт е лесно да се изгубиш, а няма да ходя да те търся.

„Защото почти стигнахме, нали?“

— Ако решиш да избягаш, пале, не си мисли, че ще те връщам.

Тръгна без никакво намерение да се отдалечава. „Не ни изоставяй, помолиха ме. Няма. Обещавам ви.“ Десет крачки и погледна назад през рамо.

— Духове на бездната!

Бивакът беше изчезнал. Нищо освен проснала се в тъмното тундра.

А после погледът му улови смътно мъждукане. „Огънят. Просто съм гледал в грешна посока.“ Затича към него. На средата забави и спря. „Твърде далече е — изобщо не съм се отдалечавал толкова. Само няколко крачки!“

Но успя да различи някаква фигура, седнала край мъждукащите пламъци. Потрепери и бавно се приближи. „Олар Етил? Ти ли си това? Не.“

„Освен ако не си крила тази червена жилетка.“

Беше мъж. Бъркаше в широкия си ръкав и вадеше оттам сребърни чаши за вино, голяма гарафа, а след това захаросани плодове и печени сладкиши.

„Сънувам. Спя до децата точно в този момент и само вещицата чува стоновете ми.“

Мъжът вдигна глава. Лицето му бе закръглено и меко от дълги години леност. Лице на градски човек. Махна му с пухкавата си ръка.

— Бързо, дава Круппе знак — виждаш ли? Малко време остава. Ела. Седни. Преди да се събуди Круппе в настръхналото утро в своя окаян град. Ти ли си пазителят на дъщерите ми?

— Какво? Аз…

— Круппе щеше да е там, ако можеше. Пфу! Вечното ни извинение, дребнаво и жалко. Но пък Круппе е прочут с енергичното си семе — че то, знайно е как преплува левга нагоре по реката, за да оплоди хубавата щерка на един барон няма и три месеца преди скандалния й брак. Е, бракът се оказа скандален шест месеца по-късно, но както и да е. А как бе порицан въпросният съпруг, и обезземлен при това! Виж, ако беше тъй авантюристичен, както на нея щеше да й допадне, ами, семето на Круппе щеше да е стигнало до вратата и да я намери залостена, нали? Тъй че съпругът й си получи заслуженото, или така поне постановява Круппе съдията!