Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
— Аз май съм последният.
— Последният?
— От първоначалния ви отряд, сър. Бреговият патрул.
Йедан усети как нещо изпука в устата му. Потръпна, наведе се и изплю.
— Мамка му, счупих си зъб. — Вдигна очи и изгледа Келоуз. — Искам те в резерв.
— Сър?
— За когато най-много ще ми потрябваш, сержант. За когато ще се наложи да си до мен. Дотогава ще останеш извън боя.
— Сър…
— Но щом те призова, гледай да си готов.
Мъжът отдаде чест и се отдалечи.
— Последният ми — прошепна Йедан.
Присви очи към Бревити. „Ако не ме гледаха всички, щях да дойда при теб, Бревити. Щях да те прегърна. Щях да споделя скръбта ти. Заслужила си поне това. И двамата сме го заслужили. Но не мога да покажа никаква слабост.“
Поколеба се. Езикът му обходи счупения зъб и той усети вкуса на кръвта.
— Мамка му.
Бревити вдигна глава, щом сянката падна над нея.
— Принце.
Понечи да стане, но Йедан се пресегна и тежестта на ръката му я натисна надолу.
Зачака да заговори. Но той не каза нищо, макар че очите му се бяха спрели на Пити и войниците, струпани около падналата жена. Тя проследи погледа му.
Вдигнаха я толкова нежно, че си помисли, че сърцето й ще се пръсне.
— Не е лесно да си спечелиш това — промълви Йедан.
Апарал Фордж видя как частите, вдигнали стан по околните хълмове, бавно се раздвижиха, видя как войниците започнаха да се събират. „Това ще е истинският щурм значи. Ще хвърлим елита си през портала. Легиони на Светлината. Лорд Кадагар Фант, защо чака толкова дълго?“
„Ако бяха нападнали в самото начало, шейките вече щяха да са паднали. Направи първата си захапка най-дълбока. Всеки командир знае това. Но ти не искаше да слушаш. Искаше първо народът ти да пусне кръв, да превърнеш своята кауза в негова.“
„Но не стана. Бият се, защото не им даваш никакъв избор. Чистачите на гърнета избърсват ръцете си, а колелото забавя и спира. Тъкачите заключват становете си. Дърворезбарите оставят сечивата си. Кърпачите на пътища, свещарите, продавачите на пойни птици и търговците на дрога — всички оставят настрана нещата, които искат да правят, за да водят тази твоя война.“
„Всичко спира и за толкова много вече никога няма да започне отново.“
„Разкъса хълбока на своя народ и остави зейнала рана — рана като онази преди нашето време. И ние изтичаме през нея като кръв. Изливаме се и се съсирваме от другата страна.“
Всички соултейкън вече се бяха превъплътили. Знаеха какво трябва да се направи. И докато редиците се строяваха, Апарал видя как братята и сестрите му заемат позиция, всеки и всяка пред своя елит войници.
„Но ни очаква легион Хуст. Убийци на Хрътки и Дракони, с целия безумен смях на войната.“
„Тази следваща битка. Тя ще е последната ни.“
Вдигна очи към бойниците, но Кадагар го нямаше там. А от войниците си, поемащи си дъх около него, от ранените си и обезверени съграждани, Апарал чуваше едни и същи думи.
— Той идва… Нашият господар ще ни поведе.
„Нашият господар. Нашата парцалена кукла.“
— Вода, ваше величество. Пийте.
Едва намери сили да отпие от меха. Като дъжд в пустиня, водата потече в раздраната й уста. Разкъсаните тъкани защипаха и гърлото й се отвори облекчено.
— Какво става? Къде съм?
— Вещиците и брат ви, кралице, убиха Хрътките.
„Хрътки.“
„Кой ден е този? В свят без дни кой ден е това?“
— Те са малки момиченца вече — каза спътничката й.
Ян Товис примига. Познат глас.
— Брат ти?
Жената извърна очи.
— Съжалявам.
Жената поклати глава.
— Скоро ще ги видя, кралице. Това чакам вече.
— Не мисли така…
— Простете, ваше величество. Грижих се за тях през целия си живот, но срещу това не стигнах. Не успях.
Ян Товис се взря в безизразното й лице, в пресъхналите очи. „Вече е свършила.“
— Те те чакат на Брега.
Вяла полуусмивка пробяга по устните на младата жена.
— Така казваме над нашите мъртви, да. Помня.
„Над нашите мъртви.“
— Кажи на вещиците. Ако още веднъж ми направят това — ако още веднъж ме използват така, — ще ги убия.
Жената потръпна.
— Приличат на десетгодишни, ваше величество.
— Но не са. Те са две старици, вкиснати, пълни с горчилка и омерзение към света. Хайде, предай им предупреждението ми, войник.
Младата жена кимна мълчаливо и се изправи.
Ян Товис отпусна глава и пясъкът остърга тила й. „Празно небе. Сънища за тъмнина. Ако бях коленичила на Брега, нямаше да ме докоснат. Но те ме наказаха.“
— Но ако не бяха — промълви тя, — Хрътките щяха да убият стотици повече. Кой от нас е вкиснат тогава? Кой е пълен с горчилка и омерзение към света?
„Ще отида при нея. В Карканас. Ще я помоля за прошка. Никоя от двете ни не може да понесе тежестта на тази корона. Би трябвало да я захвърлим. Можем да намерим силата за това. Трябва.“