Набелязана мишена
- Автор: Мелтън Марлис
- Серия: navy seal #4
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Хермес»
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Набелязана мишена». Краткое содержание книги:
Кремавите чаршафи изглеждаха съвсем чисти, почти неизползвани. Въпреки това ги събра и ги отнесе в пералнята. Докато машината бръмчеше и се въртеше, Джо си взе освежителен душ и се обръсна.
«Какво иска от мен?», замисли се за кой ли път и едва не се поряза с бръснача.
По принцип той обичаше жените. Те бяха забавни, тайнствени и притежаваха сексапил, който го докарваше до лудост. Но от опит знаеше, че могат да бъдат амбициозни, коварни и пресметливи. Искаха го заради онова, което можеше да им даде. Някои от тях преследваха парите му. Други бяха привлечени от славата му на уважаван офицер. А имаше и такива, които се навъртаха около него само за да използват дома му, когато замине на поредната мисия. Доколкото можеше да прецени, Пени Прайс не беше по-различна.
Нямаше да е зле да я наблюдава, реши той. Ако се окажеше толкова безкористна, колкото твърдеше по-малката й сестра, щеше да й се извини. Но от друга страна, ако се окажеше трън в петата му, скоро щеше да съжалява. Защото повече от всичко на света той пазеше личното си пространство.
Вини Делносентис почука на вратата на апартамент в спретнат, но доста стар квартал само на две пресечки от брега на океана. Едно надникване през прозореца му разкри пищна и доста екстравагантна обстановка. Изглеждаше точно като мястото, където би могла да живее красавицата с огненочервената коса, която се бе натресла в задницата на колата му.
— Мога ли да ви помогна? — разнесе се глас от другия край на коридора.
Жена на средна възраст се взираше в него. Беше облечена в домашен халат, с розови чехли и ролки на главата.
— Да, госпожо. Търся Офелия Прайс, младата дама, която живее тук — бе дал регистрационния номер на колата й на свой приятел, който работеше в Пътна полиция, и бе получил от него името и адреса й. — Знаете ли кога ще се прибере? — попита почтително.
Непознатата веднага забеляза военната му униформа.
— А, няма да си дойде. Изнесе се миналата седмица — отвърна тя с подчертан немски акцент.
— Но мебелите й са все още вътре — разумно отбеляза той.
— Даде под наем апартамента на няк’ви нейни приятели — обясни германката и се загърна в халата по-плътно.
— Може би знаете къде е отишла? — попита Вини, приемайки с недоверие разказа на жената. Вероятно се опитваше да прикрие Офелия.
— Още колко души ще дойдат тук да ми задават този въпрос? — изви очи към тавана тя.
Думите й не се харесаха на младежа.
— Тя не ще няк’ви си непознати мъже да я преследват — настоя съседката и повдигна закръглените си рамене.
— Аз не съм непознат, госпожо. Неин приятел съм. Исках да й върна този пръстен — той бръкна в джоба си, извади бижуто и й го показа.
Германката очевидно го позна.
— Е, ти не изглеждаш като онзи негодник — омекна тя. После посочи униформата му и попита: — С к’во се занимаваш?
— Морски тюлен съм — освен това беше и студент в местния колеж и това беше първата му свободна вечер за седмицата.
— Айде бе! И моят син служи в армията — изражението й се посмекчи. — Офелия отиде у сестра си — съобщи тя неочаквано.
У сестра си! Сърцето на Вини се сви.
— А къде живее тя? — каза той и си помисли: «Дано да е наблизо!»
— Един момент — каза жената и изчезна в апартамента си.
Младият мъж чакаше нетърпеливо. Мисълта за червенокосата красавица го бе преследвала през цялата седмица. Острият език и дръзкото й държане му се бяха сторили изключително привлекателни. И тя съвсем скоро щеше да разбере, че морските тюлени са упорити момчета, които не обичат да им връзват тенекия.
— Препращам пощата й там — германката отново се появи на вратата и му подаде лист хартия.
Вини погледна надраскания адрес и едва не нададе боен вик. После възнагради жената с най-очарователната си скаутска усмивка. Естествено, че никога не е бил скаут.
— Благодаря ви, госпожо — каза той и пъхна листа в джоба си. Преди да си тръгне, подхвърли: — тя ще ви бъде много благодарна.
— Надявам се. Вие не сте като другия.
Младежът се обърна бавно.
— А какъв беше той?
— Ами, доста по-възрастен и… неприятен.
Той кимна. Още при първата си среща с младата жена се бе досетил, че тя се страхува от нещо.
— Приятен ден, госпожо — подхвърли през рамо.
Чудеше се само как красивата Офелия приема изненадите.
— Физиотерапевтът ще дойде всеки момент — усмихнато съобщи редовият офицер, който премери кръвното на Джо и го остави да се преоблече.
След като нахлузи нощницата, Джо се излегна на високата маса, стенейки от болката, която му причиняваше дори едно такова незначително движение. В стаята беше студено, а дрехата едва стигаше до средата на бедрата му. Усещаше течението в гърба си точно там, където прекалено късите й връзки едва се завързаха.