Дуел
- Автор: Чехов Антон Павлович
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дуел». Краткое содержание книги:
— Но защо? Защо? — попита Надежда Фьодоровна, която трепереше с цялото си тяло. — Направила ли съм нещо на някого?
— Вие сте страшна грешница. Нарушили сте обета, който сте дали на мъжа си пред олтара. Съблазнили сте един прекрасен млад човек, който, ако не ви беше срещнал, щеше да си намери може би законна другарка в живота от добро семейство и от своя кръг и би бил сега като всички. Вие погубихте младостта му. Мълчете, мълчете, мила! Не вярвам, че за нашите грехове трябва да виним мъжете. Винаги са виновни жените. В домашния бит мъжете са лекомислени, живеят с ума, а не със сърцето, не проумяват доста неща, докато жената всичко разбира. Всичко зависи от нея. На нея й е дадено много, много се и изисква от нея. О, мила, ако жената беше в това отношение по-глупава или по-слаба от мъжа, Господ не би й поверил възпитанието на момченцата и момиченцата. И после, скъпа, вие сте тръгнали по пътя на порока, като сте забравили всякакъв свян; друга във вашето положение би се скрила от хората, би си седяла вкъщи заключена и хората биха я виждали само в храма Господен бледна, цялата облечена в черно, плачеща и всеки би казал искрено съкрушен: „Боже, този съгрешил ангел се връща отново при тебе…“ Но вие, мила, сте забравили всякаква скромност, живеете открито, екстравагантно, сякаш горда от греха си, вие подскачате като дете, заливате се от смях и аз винаги когато ви гледам, треперя от ужас и се страхувам да не падне гръм върху нашия дом, когато сте у нас. Не говорете, мила, мълчете! — извика Маря Константиновна, забелязала, че Надежда Фьодоровна иска да каже нещо. — Имайте ми доверие, няма да ви излъжа и не ще прикрия и най-малката истина от погледа на душата ви. Чуйте ме, скъпа… Господ е белязал великите грешници, и вие сте белязана. Спомнете си, вашите костюми са били винаги ужасни!
Надежда Фьодоровна, която винаги бе смятала, че се облича с изключителен вкус, престана да плаче и погледна изненадана.
— Да, ужасни! — продължи Маря Константиновна. — По изискаността и пъстротата на облеклото ви всеки може да съди за вашето поведение. Всички, които ви гледат, ви се присмиват и вдигат рамене, а аз страдам за вас, страдам… И не ми се сърдете, мила, но вие сте нечистоплътна! Когато сме се срещали в къпалнята, сте ме карали да треперя. Горната ви дреха иди-дойди, но фустата, ризата… мила, потъвам от срам! На бедния Иван Андреич няма кой да завърже вратовръзката, както трябва. И по дрехите, и по ботушите му се вижда, че вкъщи никой не се грижи за него, горкия. И той винаги, мила моя, ви е недохранен, ама то си е така, ако вкъщи няма кой да се грижи за самовара и кафето, щеш не щеш, ще харчиш половината си заплата в павилиона. А у вас вкъщи е просто ужас, ужас! В целия град у никого няма мухи, а у вас няма спасение от тях, всичките ви чинии и панички са почернели от тях. Като погледне човек, по прозорците и масите прах, измрели мухи, чаши… Какво търсят там чашите? Ето, мила, и досега масата ви стои нераздигната. А в спалнята ви да не влиза човек: навсякъде разхвърляно бельо, по стените висят разни мушами, сложени са някакви съдове… Мила! Съпругът не трябва нищо да знае и се иска жена му да бъде пред него чиста като ангелче! Аз ставам всяка сутрин, щом се развидели, и мия лицето си със студена вода, та моят Николай Александрич да не забележи, че съм сънена.
— Всичко това са празни работи — зарида Надежда Фьодоровна. — Стига да бях щастлива, но аз съм толкова нещастна!
— Да, да, вие сте много нещастна? — въздъхна Маря Константиновна, едва сдържайки се да не заплаче и тя. — И в бъдеще ви очаква ужасна мъка! Самотна старост, болести, а накрая ще отговаряте в деня на Страшния съд… Ужасно, ужасно! Но ето че сега самата съдба ви протяга ръка за помощ, а вие неразумно я отблъсквате. Венчайте се, по-скоро се венчайте!
— Да, трябва, трябва — каза Надежда Фьодоровна, — но това е невъзможно!
— Но защо?
— Невъзможно е! О, ако знаехте!
Надежда Фьодоровна искаше да разкаже за Кирилин и за това, как предишната вечер се бе срещнала на пристанището с младия красив Ачмианов и как й бе минала през главата щурата, смешна мисъл да се отърве от дължимите триста рубли; беше й много смешно и се бе върнала късно вечерта вкъщи с чувството, че е безвъзвратно пропаднала и продажна. Тя самата не можеше да си обясни как стана това. И сега й се искаше да се закълне пред Маря Константиновна, че непременно ще върне дълга си, но сълзите и срамът й пречеха да говори.