Дуел

— Александър Давидич — каза той с разтреперан глас, — спаси ме! Моля те, заклевам те, разбери ме! Положението ми е непоносимо. Ако продължи така още ден-два, ще се удуша като… като куче!

— Почакай… Ти за какво всъщност?

— Запали свещта.

— Ох, ох… — въздъхна Самойленко и запали свещта. — Боже мой, Боже мой… А вече минава един часа, братко.

— Извинявай, но не ме сдържа вкъщи — каза Лаевски, почувствал голямо облекчение от светлината и присъствието на Самойленко. — Ти, Александър Давидич, си единственият, най-добрият ми приятел… Цялата ми надежда е в теб. Искаш, не искаш, спасявай ме, за Бога. Трябва да замина от тук, каквото и да става. Дай ми пари назаем!

— Ох, Боже мой, Боже мой!… — въздъхна Самойленко и се почеса. — Заспивам и чувам: свирка, параход е дошъл, а после ти… Много ли ти трябват?

— Поне триста рубли. На нея трябва да оставя сто и за себе си двеста за път… Вече ти дължа около четиристотин, но всичко ще ти изпратя… всичко…

Самойленко хвана с една ръка и двата си бакенбарда, застана разкрачен и се замисли.

— Така… — замърмори той. — Триста… Да… Но аз нямам толкова. Ще трябва да поискаме от някой друг.

— Поискай, за Бога! — каза Лаевски, виждайки по лицето на Самойленко, че има желание да му даде пари и непременно ще му даде. — Вземи от някого, непременно ще ги върна. Ще ги изпратя от Петербург веднага щом пристигна. В това отношение можеш да бъдеш спокоен. Виж какво, Саша — оживи се той, — дай да пием по едно вино!

— Така… Бива.

Двамата отидоха в столовата.

— Ами Надежда Фьодоровна? — попита Самойленко, докато поставяше на масата три бутилки и чиния с праскови. — Нима тя ще остане?

— Всичко ще уредя, всичко ще уредя… — каза Лаевски, почувствал необикновен прилив на радост. — По-късно ще й изпратя пари да дойде при мен… Там ще си изясним и отношенията. За твое здраве, приятелю.

— Почакай! — каза Самойленко. — Отначало опитай от туй… То е от моето лозе… А тази бутилка е от лозето на Наваридзе, тази пък е на Ахатулов… Опитай от трите и ми кажи откровено… Моето като че ли е малко с кисела жилчица. А? Не намираш ли?

— Да. Утеши ме ти, Александър Давидич. Благодаря ти… Очаквах го.

— С жилчица ли е?

— Че дявол го знае. Но ти си великолепен, удивителен човек!

Самойленко гледаше бледото му възбудено добро лице и си спомни мнението на Фон Корен, че такива трябвало да се унищожават, и Лаевски му се стори слабо, беззащитно дете, което всеки може да обиди и да унищожи.

— А ти, като тръгнеш, се помири с майка си — каза той. — Не е хубаво.

— Да, да непременно.

Помълчаха известно време. Когато изпиха първата бутилка, Самойленко каза:

— Да се беше помирил и с Фон Корен. И двамата сте прекрасни, умни хора, а се гледате един друг като вълци.

— Да, той е прекрасен, умен човек — съгласи се Лаевски, готов в този момент да хвали всички и да им прощава. — Той е рядък човек, но да се сближа с него, ми е невъзможно. Не! Нашите характери са твърде различни. Аз съм отпусната, слаба, подчиняваща се натура; може би в някой хубав момент бих му протегнал ръка, но той… сигурно ще се извърне с презрение от мен.