Дуел

— Ако трябва да се обръща внимание на всеки предразсъдък — каза Самойленко, — не трябва никъде да се ходи.

— Нима отвращението на масата към извънбрачната любов и разпуснатостта е предразсъдък?

— Разбира се. Предразсъдък и омраза. Като видят някоя мома с леко поведение, войниците започват да се кикотят и да й подсвиркват, а попитай ги: какви са те самите?

— Не й подсвиркват току-тъй. Това, че момите удушават незаконородените си деца и отиват на каторга и че Ана Каренина се хвърля под влака, и че на село мажат вратите на такива с катран, и че на нас с тебе ни харесва у Катя нейната чистота, и това, че всеки смътно изпитва потребност от чиста любов, макар да знае, че такава любов няма — нима всичко това е предразсъдък? Това, братко, е единственото, което е оцеляло от естествения подбор, и ако я нямаше тая тъмна сила, регулираща отношенията между половете, господата като Лаевски биха ти показали къде зимуват раците, и човечеството би се изродило за две години.

Лаевски влезе в гостната, здрависа се с всички и когато се ръкува с Фон Корен, му се усмихна угоднически. Той изчака удобна минута и каза на Самойленко:

— Извинявай, Александър Давидич, искам да ти кажа две думи.

Самойленко стана, прегърна го през кръста и двамата влязоха в кабинета на Никодим Александрич.

— Утре е петък… — каза Лаевски, гризейки ноктите си. — Намери ли, което ми обеща?

— Само двеста и десет рубли. Останалите ще ги набавя днес или утре. Бъди спокоен.

— Слава Богу!… — въздъхна Лаевски и ръцете му затрепериха от радост. — Ти ме спасяваш, Александър Давидич, и ти се кълна пред Бога, в собственото си щастие и в каквото искаш, че ще ти изпратя тези пари веднага щом пристигна. И стария си дълг ще върна.

— Виж какво, Ваня… — Самойленко улови Лаевски за копчето и почервеня. — Извинявай, че се намесвам в семейните ти работи, но… защо не заминеш заедно с Надежда Фьодоровна?

— Чуден човек си, нима е възможно? Един от двама ни непременно трябва да остане, иначе кредиторите ни ще нададат вой. Та само на бакалина дължа към седемстотин рубли, ако не и повече. Почакай, ще им върна парите, ще им запуша устата, тогава и тя ще тръгне.

— Така… Но защо не изпратиш първо нея?

— Ах, Боже мой, нима е възможно? — ужаси се Лаевски. — Та тя е жена, какво може да направи сама? Какво разбира тя? Това е само губене на време и излишно харчене на пари.

„Прав е…“ — помисли си Самойленко, но си спомни разговора с Фон Корен, наведе очи и каза навъсено:

— Не мога да се съглася с теб. Или тръгвайте заедно, или изпрати първо нея, иначе… иначе няма да ти дам парите. Това е последната ми дума…

Той тръгна заднишком, натисна вратата с гърба си и излезе в гостната почервенял, страшно смутен.

„Петък… петък — мислеше Лаевски, докато се връщаше в гостната. — Петък…“

Поднесоха му чашка шоколад. Той опари устните и езика си с горещия шоколад и продължи да мисли: