Дуел

— Не съм мислила за това — каза Надежда Фьодоровна и освободи ръцете си.

— Това е невъзможно, мила. Мислили сте, мислили сте!

— Ей Богу, не съм мислила — засмя се Надежда Фьодоровна. — Защо да се венчаваме? Не виждам никаква необходимост от това. Ще живеем, както сме живели досега.

— Какво говорите! — ужаси се Маря Константиновна. — За Бога, какво говорите!

— От това, че ще се венчаем, няма да ни стане по-добре. Напротив, ще бъде дори по-лошо. Ще изгубим свободата си.

— Мила! Мила, какво говорите! — ахна Маря Константиновна, като заотстъпва назад и плесна с ръце. — Вие сте екстравагантна! Опомнете се! Укротете се!

— Тоест как да се укротя? Още не съм почнала да живея, а вие — укротете се!

Надежда Фьодоровна си спомни, че наистина още не е живяла. Завърши института и веднага се омъжи за човек, когото не обичаше, после се събра с Лаевски и през цялото време бе живяла с него на този скучен пуст бряг в очакване на нещо по-добро. Нима това е живот?

„А все пак би трябвало да се венчаем…“ — помисли тя, но си спомни за Кирилин и Ачмианов, почервеня и каза:

— Не, това е невъзможно. Дори Иван Андреич да вземе да ме моли на колене, пак бих му отказала.

Около минута Маря Константиновна мълча на канапето печална и сериозна, загледана в една точка, след това стана и произнесе студено:

— Прощавайте, мила! Извинете, че ви обезпокоих. Макар и да не ми е леко, принудена съм да ви кажа, че от днес между нас всичко е свършено и въпреки моето дълбоко уважение към Иван Андреич вратата на моя дом ще е затворена за вас.

Тя произнесе това тържествено и сама беше трогната от тържествения си тон: лицето й отново потрепери, придоби мекия си сладникав израз. Тя протегна двете си ръце към изплашената и сконфузена Надежда Фьодоровна и каза умоляващо:

— Мила моя, разрешете ми поне за минута да бъда ваша майка или по-голяма сестра! Ще бъда откровена с вас като майка.

Надежда Фьодоровна почувства в гърдите си такава топлина, радост и жал към себе си, сякаш майка й наистина бе възкръснала и застанала пред нея. Тя прегърна пламенно Маря Константиновна и притисна лице до рамото й. И двете заплакаха. Седнаха на канапето и няколко минути хълцаха, без да се поглеждат една друга и да са в състояние да произнесат макар и дума.

— Мила, дете мое — започна Маря Константиновна, — ще ви кажа сурови истини, без да ви щадя.

— Но моля ви се, моля ви се!

— Доверете ми се, мила. Спомнете си, от всички тукашни дами само аз ви приемах. Вие ме ужасихте от първия ден, но не бях в състояние да се отнеса пренебрежително към вас както всички останали. Страдах за милия, добър Иван Андреич като за син. Млад човек, попаднал в чужд край, неопитен, слаб, без майка и аз се измъчвах, измъчвах се… Мъжът ми беше против това познанство, но аз го склоних… убедих… Започнахме да каним Иван Андреич, а с него, разбира се, и вас, иначе той би се оскърбил. Аз имах дъщеря, син… Разбирате ме, нежният детски ум, чистото сърце… който съблазни едного от тия малките, които вярват в мене…11. Аз ви приемах в дома си и треперех за децата си. О, когато станете майка, ще разберете страха ми. И всички ми се чудеха, че ви приемам, извинете, като порядъчна, намекваха ми… е, разбира се, клюки, хипотези… Дълбоко в душата си ви бях осъдила, но вие изглеждахте толкова нещастна, жалка, екстравагантна, че аз страдах от жалост.