Дуел

— Да му помагаш да върши мръсотии само защото ти и той сте били в университета по различно време и двамата там не сте вършили нищо! Що за глупост!

— Почакай, нека да разсъдим хладнокръвно. Предполагам, че може да се направи следното… — съобразяваше Самойленко, шавайки с пръсти. — Ще му дам назаем, но срещу честната му дума, че след една седмица ще прати на Надежда Фьодоровна пари за път.

— И той ще ти даде честната си дума, дори ще се просълзи и самичък ще си повярва, но колко струва неговата дума? Той няма да я удържи и когато след година-две го срещнеш на „Невски“ под ръка с новата му възлюблена, ще ти се оправдава с това, че е жертва на цивилизацията и че е подобие на Рудин. Зарежи го, за Бога! Стой по-надалеч от калта и не си мърси ръцете!

Самойленко се замисли за минутка и каза решително.

— Все пак ще му услужа с пари. Както искаш. Не мога да откажа на човека само заради някакви предположения.

— Прекрасно! Разцелувайте се двамата.

— Дай ми все пак тези сто рубли — плахо помоли Самойленко.

— Няма да ти ги дам.

Настъпи мълчание. Самойленко съвсем се отпусна: лицето му придоби виновен, сконфузен израз. Беше някак странно да гледаш такова жалко, по детски сконфузено лице у грамаден човек с еполети и ордени.

— Негово преосвещенство обикаля тук епархията си не с карета, а на кон — каза дяконът, оставяйки перодръжката на масата. — Седнал на коня, има необикновено трогателен вид. Неговата естественост и скромност го преизпълват с библейско величие.

— Добър човек ли е? — попита Фон Корен, за когото беше добре дошло да промени темата.

— А как иначе? Ако не беше добър, биха ли го помазали за архиерей?

— Между архиереите се срещат доста добри и даровити хора — каза Фон Корен. — Жалко само, че мнозина от тях страдат от слабостта да се смятат за държавни мъже. Един се занимава с русификация, друг критикува науката. А не е тяхна работа. По-добре по-често да бяха надниквали в консисторията12.

— Не бива един светски човек да съди архиереите.

— Защо не, дяконе? Архиереят е също такъв човек: като мен.

— Такъв, ама не такъв — обади се дяконът, който отново се залови за перодръжката. — Ако бяхте такъв, щяхте да сте удостоен с благодат и самият щяхте да сте архиерей, а щом не сте, значи не сте такъв.

— Стига си дрънкал, дяконе! — каза Самойленко с досада. — Чуй какво намислих — обърна се той към Фон Корен. — Не ми давай тези сто рубли. И без туй ще се храниш при мен още три месеца до зимата, така че мога да ги получа в предплата.

— Няма да ги получиш.

Самойленко замига и почервеня; машинално придърпа към себе си книгата с паяка и го погледна, после стана и взе шапката си. На Фон Корен му дожаля за него.

— Хайде живей и работи с такива господа! — каза зоологът и подритна негодуващо някаква хартия в ъгъла. — Разбери, че това не е доброта, не е любов, а малодушие, разпуснатост, отрова! Каквото разумът постигне, нашите хилави, за нищо негодни сърца го разрушават! Когато боледувах като гимназист от коремен тиф, леля ми от състрадание ме натъпка с мариновани гъби и аз едва не умрях. Разбери и ти, заедно с леля ми, че любовта към човека трябва да се намира не в сърцето, не под лъжичката и не в кръста, а ей тук!