Дуел

— Пиши! — викна му Самойленко. — Пази си здравето!

„Никой не знае действителната истина“ — мислеше Лаевски, като вдигна яката на палтото си и напъха ръце в ръкавите си.

Лодката бавно обиколи пристанището и излезе в открито море. Тя изчезна сред вълните, но тутакси се плъзна от дълбоката яма върху високия хълм на вълната, така че можеше да се различат и хората, и дори веслата. Лодката преодоля три сажена и бе отхвърлена два сажена назад.

— Пиши! — викна Самойленко. — Тръгнал по дяволите в такова време!

„Да, никой не знае действителната истина…“ — мислеше Лаевски, загледан с тъга в неспокойното тъмно море.

„Вълните блъскат лодката назад — мислеше той, — направи две крачки напред, сетне една назад, но гребците са упорити, натискат неуморно веслата и не се страхуват от високите вълни. Лодката се носи все по-напред и по-напред, ето че вече не се вижда, ще мине половин час и гребците ще видят ясно светлините на парахода, а след час ще стигнат и до трапа му. Така е и в живота… В търсенето на истината хората правят две крачки напред и крачка назад. Страданията, заблудите и скуката на живота ги отхвърлят назад, но жаждата за истина и упоритата воля ги гонят все напред и напред. И кой знае? Може би ще доплуват до действителната истина…“

— Проща-а-ва-а-ай! — викна Самойленко.

— Нито се вижда, нито се чува — каза дяконът. — Щастлив му път!

Заръмя дъжд.