Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)

— Какво пушиш, дон Хуан?

— Това.

Той отвори яката си и изложи на показ малка торбичка, която държеше под ризата, окачена през врата му като медальон. Той я извади, развърза я много внимателно и изсипа малко от съдържанието й на дланта си.

Доколкото можех да преценя, сместа приличаше на фино нарязани листенца чай, вариращи на цвят от тъмнокафяво до светлозелено с малко яркожълти зрънца.

Той върна сместа в торбичката, завърза я с кожена връв и отново я прибра под ризата си.

— Каква е тази смес?

— В нея има много неща. Да намериш всички съставки е много трудна работа. Човек трябва да пътува надалече. Малките гъби (los honguitos), които са необходими за приготвяне на сместа, растат само в определено време на годината и само на определени места.

— Имаш ли различна смес за всеки вид помощ, от която се нуждаещ?

— Не! Димът е един и друг като него няма. Той посочи торбичката, висяща на гърдите му, и вдигна лулата, която лежеше между краката му.

— Тези двете са едно! Едното не може без другото. Тази лула и тайната на тази смес принадлежаха на моя благодетел. Те са му били предадени по същия начин, по който той ги предаде на мен. Сместа, макар да се приготвя трудно, е възможно да се набавя отново. Тайната й е в нейните съставки и в начина, по който те са приготвени и смесени. Лулата, от друга страна, е нещо до живот. За нея трябва да се полагат грижи с безкрайно внимание. Тя е твърда и здрава, но никога не трябва да бъде удряна или блъскана. Трябва да се пипа със сухи ръце, никога, когато те са потни, и трябва да бъде използвана само когато човек е сам. И никой, абсолютно никой не трябва някога да я вижда, освен ако не искаш да я предадеш на някого. Това е, на което ме научи моят благодетел, и това е начинът, по който съм общувал с лулата през целия си живот.

— Какво ще стане, ако загубиш или счупиш лулата?

Той много бавно поклати глава и ме погледна:

— Ще умра.

— Всички лули на магьосници ли са като твоята?

— Не всички имат лули като моята. Познавам обаче няколко души, които имат.

— Можеш ли ти самият да направиш лула като тази, дон Хуан? — настоях аз. — Да предположим, че я нямаш, как би ми дал такава, ако желаеш да направиш това?

— Ако нямах лулата, нямаше да мога, нито щях да искам да ти я дам. Щях да ти дам нещо друго.

Изглеждаше така, сякаш ми е сърдит. Постави лулата много внимателно в калъфа, който навярно беше обшит с мека материя, защото лулата, която му прилягаше точно, се плъзна много плавно. Той влезе в къщата, за да я прибере.

— Сърдиш ли ми се, дон Хуан? — попитах, когато той се върна. Изглеждаше изненадан от моя въпрос.

— Не! Аз никога на никого не се сърдя. Никое човешко същество не може да направи нещо достатъчно важно за такова нещо. Сърдиш се на хората, когато смяташ, че постъпките им са важни. Аз вече не смятам така.