Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)». Краткое содержание книги:
— Това е твоята първа доза — каза той. — Давам ти я. Аз самият я отрязах за тебе. Отмерих я като своя. Сега ти я давам.
За момент през ума ми пробягна мисълта, че трябва да я сдъвча като морков, но той я сложи в малка памучна торбичка.
Дон Хуан отиде зад къщата. Седна на настилката с кръстосани крака и започна да мачка корена, както си е в торбичката, с едно кръгло тапо. Правеше това върху плоча, която използваше като хаван. От време навреме измиваше двата камъка и събираше водата в малка плитка дървена гаванка.
Докато стриваше, той тананикаше неразбираемо, песнопение, много нежно и монотонно. След като смачка корена в торбичката до мека каша, той я сложи в гаванката. Постави плочата-хаван и чукалото в гаванката, напълни я с вода и я отнесе в нещо като копаня за прасе, закрепена до задната ограда.
Каза, че коренът трябва да кисне цяла нощ и да остане извън къщата, така че да може да хване нощния въздух (el sereno).
— Ако утре е слънчев, горещ ден, това ще е отлична поличба — каза той.
Неделя, 10 септември 1961
Четвъртък, 7 септември, беше много ясен и горещ ден. Дон Хуан изглеждаше много доволен от добрата поличба и няколко пъти повтори, че навярно дяволската трева ме е харесала. Коренът беше киснал цяла нощ и към 10 часа сутринта ние отидохме зад къщата. Той извади гаванката от копанята, постави я на земята и седна до нея. Взе торбичката и я разтърка в дъното на гаванката. Подържа я няколко инча над водата и изстиска съдържанието й, след това отново я потопи. Той повтори това още три пъти, след това хвърли торбичката в копанята и остави гаванката на слънцето.
След два часа се върнахме при нея. Дон Хуан носеше със себе си средно голям чайник с кипяща жълтеникава вода. Наклони гаванката много внимателно и изцеди водата, пазейки гъстата утайка, която се беше събрала на дъното. Изля кипящата вода върху утайката и отново постави гаванката на слънце.
Тази процедура беше повторена три пъти на интервали повече от час. Накрая той изля от гаванката повечето от водата, наклони я под ъгъл, за да улови късното следобедно слънце, и я остави.
Когато часове по-късно се върнахме, беше тъмно. На дъното на гаванката имаше слой смолиста субстанция. Тя приличаше на недоварено нишесте, белезникаво или светлосиво. Беше може би колкото една чаена лъжичка от него. Той внесе гаванката в къщата и докато слагаше малко вода да кипне, аз извадих парченцата пръст, които вятърът беше навял върху утайката. Той ми се присмя:
— Малко пръст няма да навреди никому.
Когато водата кипна, дон Хуан наля около една чаша в гаванката. Това беше като жълтеникавата вода, каквато беше използвал преди. Тя разтвори утайката и по този начин се получи един вид млечна субстанция.
— Каква е тази вода, дои Хуан?
— Отвара от плодове и цветя от каньона.
Той изля съдържанието на гаванката в глинена чаша, която приличаше на саксия. Течността беше още много гореща и той задуха, за да я охлади. Сръбна една глътка и ми подаде чашата.
— Пий сега! — каза той.
Аз я поех автоматично и без колебание изпих всичката вода. На вкус беше някак горчива, макар и едва забележимо. Това, което се открояваше, беше острата миризма на водата. Миришеше на хлебарки.
Почти незабавно почнах да се потя. Стана ми много топло и кръвта нахлу в ушите ми. Пред очите си видях червено петно, а мускулите на стомаха ми започнаха да се свиват в болезнени спазми. След малко, макар да не чувствах вече болка, започна да ми става студено, а същевременно буквално плувнах в пот.
Дон Хуан ме попита дали виждам чернота или отделни черни петна пред очите си. Казах му, че виждам всичко в червено. Зъбите ми тракаха поради неконтролируемата нервност, която ме обхващаше на вълни, сякаш излъчваща се от средата на гръдния ми кош.
Тогава той ме попита дали се страхувам. Въпросите му нищо не ми говореха. Казах му, че явно ме е страх, но той отново ме попита дали ме е страх от нея. Не знаех какво има предвид и казах „да“. Той се засмя и каза, че в действителност не ме е страх. Попита дали още виждам червено. Всичко, което виждах, беше огромно червено петно пред очите ми.
След малко се почувствах по-добре. Постепенно нервните спазми изчезнаха, оставяйки една болезнена приятна умора, едно силно желание за сън. Не бях в състояние да държа очите си отворени, но все още можех да чувам гласа на дон Хуан. Заспах. Обаче чувството ми за потапяне в тъмночервено остана цяла нощ. Дори сънувах в червено.