Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)». Краткое содержание книги:
— Не съм, дон Хуан — възразих. — Аз дори не си спомням да съм говорил така.
Бях много сериозен по този въпрос, защото не си спомних дори да съм му бил ядосан.
— Ти излезе в нейна защита.
— В чия защита?
— Ти защитаваше дяволската трева. Ти говореше вече като любовник.
Понечих да възразя на това дори и по-енергично, но се спрях.
— Аз наистина не разбирах, че я защитавам.
— Естествено, че не разбираше. Ти дори не помниш какво каза, нали?
— Не, не помня. Трябва да призная.
— Разбери! Дяволската трева е такава. Тя се прокрадва около тебе като жена. Ти дори не знаеш за това. Всичко, което те интересува, е, че тя те кара да се чувстваш добре и силен: мускулите — издуващи се от енергия, юмруците — сърбящи, ходилата на краката — изгарящи да настигнат някого. Когато човек я опознае, той наистина се изпълва с непреодолими желания. Моят благодетел казваше, че дяволската трева пази хората, които искат сила, и се отървава от онези, които не могат да я управляват. Но тогава силата е била по-разпространена, била е търсена по-жадно. Моят благодетел беше силен човек и според това, което ми е казвал, неговият благодетел, на свой ред, е бил дори по-отдаден на стремежа към силата. В онези времена обаче е имало важни основания да бъдеш силен.
— Мислиш ли, че сега няма основания да търсиш сила?
— Сега силата ти идва добре. Ти си млад. Не си индианец. Може би дяволската трева ще бъде добра в твоите ръце. Ти, изглежда, я харесваш. Тя те накара да се чувстваш силен. Аз самият почувствах това. И все пак аз самият не я харесвам.
— Можеш ли да ми кажеш защо, дон Хуан?
— Не харесвам нейната сила! Тя не е нужна повече. В Други времена, като тези, за които ми е разказвал моят благодетел, е имало основания да търсиш сила. Хората, извършили феноменални дела, са били обожавани за силата си, предизвиквали са страх и са били уважавани за знанието си. Моят благодетел ми е разказвал истории за истински феноменални дела, извършени преди много, много време. Но сега ние, индианците, вече не търсим тази сила. Днес индианците използват тревата да се натриват. Те използват листата и цветовете за други неща. Казват дори, че тя лекувала циреите им. Те обаче не търсят нейната сила — силата, която действа като магнит, толкова по-могъща и опасна за манипулиране, колкото по-дълго прониква коренът в земята. Когато някой стигне до дълбочина от 4 ярда, а се говори, че някои хора са я достигнали — човек намира извора на постоянна сила, сила без край. Много малко хора са направили това в миналото и никой не го е направил днес. Казвам ти, силата на дяволската трева вече не се търси от нас, индианците. Това не стана изведнъж. Мисля, че сме загубили интерес и сега вече силата няма значение. Аз самият не я търся, но едно време, когато бях на твоята възраст, аз също усещах как тя се надига и нараства в мен. Чувствах се по начина, по който ти се чувстваш днес, само че петстотин пъти по-силно. Аз убих човек с един единствен удар на ръката. Можех да хвърлям каменни блокове, огромни блокове, които дори двайсет мъже не могат да помръднат. Веднъж подскочих толкова високо, че откъснах връхните листа на най-високите дървета. Но всичко беше напразно! Всичко, което правех, беше да плаша индианци, само индианци. Останалите, които не знаеха нищо за това, не го вярваха. Те виждаха или луд индианец, или нещо, което се движи по върховете на дърветата.
Дълго мълчахме. Имах нужда да кажа нещо.
— Беше друго, когато на света имаше хора — продължи той, — хора, които знаеха, че човек може да стане планински лъв или птица, или че може просто да си лети. Затова аз вече не използвам дяволската трева. За какво? За да плаша индианците? (Para que? Para asustar los indios?)
Видях, че е тъжен и ме изпълни дълбоко съчувствие. Исках да му кажа нещо, па макар и банално.
— Може би, дон Хуан, това е ориста на всички, които искат да знаят.
— Може би — каза той тихо.
Четвъртък, 23 ноември 1961
Когато пристигнах с колата, не видях дон Хуан да седи на верандата. Стори ми се странно. Извиках го високо, но от къщата излезе неговата снаха.
— Той е вътре — каза тя.
Разбрах, че преди няколко седмици си изкълчил глезена. Той направил своя си отливка от ивици плат, напоени в каша, получена от кактус и стрит кокал. Ивиците, увити плътно около глезена, бяха изсъхнали в лека, добре оформена отливка. Тя имаше твърдостта на гипс, но не и неговата масивност.
— Как стана това? — попитах. Снаха му, мексиканка от Юкатан, която се грижеше за него, ми отговори:
— Било е злополука. Паднал и едва не си счупил крака.
Дон Хуан се засмя и изчака жената да излезе от къщи, преди да отговори.