Роузана (Роман за едно престъпление)

Край Грена Алберг изрече на глас онова, което мислеха и двамата през последния час:

— Не я познаваме.

— Не — Мартин Бек не вдигаше поглед от мъгливия, но прелестен изглед над езерото Пер Бархес Визингшьо.

— Не знаем коя е тя, искам да кажа…

Алберг млъкна.

— Знам какво искаш да кажеш.

— Нали? Как е живяла, как се е държала. Как е общувала с хората. Всичко това.

— Да.

Това наистина беше така. Жената върху брезента имаше само име, адрес и професия. Нищо повече.

— Мислиш ли, че момчетата от криминално-техническия ще открият нещо?

— Винаги можем да се надяваме.

Алберг му хвърли бърз поглед. Не, нямаше нужда от излишни фрази. Единственото, на което в рамките на разумното можеха да се надяват от техническото разследване, беше поне да отхвърлят предположението, че каюта номер А 7 е идентична с местопрестъплението. Откак жената от Линкълн е била на борда й, „Диана“ беше направила двайсет и четири пътувания по канала. Това означаваше, че кабината е била основно почиствана двайсет и четири пъти, точно толкова пъти са били прани чаршафи, кърпи за ръце и други вещи и всякакви следи безвъзвратно са изчезнали. Това означаваше също, че между трийсет и четирийсет души са обитавали кабината след Роузана Макгро. Всички те естествено са оставили своите отпечатъци.

— Остава разпитът на свидетелите — въздъхна Алберг.

— Да.

Осемдесет и пет души, от които вероятно един бе виновен, а останалите — свидетели, представляваха всеки своето малко парченце от пъзела на голямата игра. Осемдесет и пет души, разпръснати по четирите краища на света. Само да ги откриеш представляваше Сизифов труд, какво ли оставаше да бъдат разпитани всички и да се съпостави материалът — за това Мартин Бек дори не смееше да помисли.

— И Роузана Макгро — обади се Алберг.

— Да — отвърна Мартин Бек. И след малко: — Има само един начин, доколкото разбирам.

— Момчето от Америка?

— Да.

— Как се казваше той?

— Кафка.

— Странно име. Изглежда ли ти добър?

Мартин Бек помисли за абсурдния телефонен разговор преди няколко дни и на лицето му се появи първата за деня мрачна усмивка.

— Трудно е да се каже.

На половината път между Вадстена и Мутала Мартин Бек изрече почти на себе си:

— Куфарите. Дрехите. Тоалетните принадлежности, четката за зъби. Сувенирите, които си е купила. Паспортът. Парите. Пътническите чекове.

Алберг впи ръце в кормилото, вперил поглед в тира, който пълзеше пред тях през последните три километра.

— Ще прочеша канала — обеща той. — Първо между Буренсхулт и пристанището. После на изток от Бурен. Шлюзовете са вече чисти, но…

— Тинята?

— Да. И тогава нямаме почти никакъв шанс. Ако екскаваторът не е погребал всичко в езерото. Понякога го сънувам тая проклета машина, събуждам се посред нощ и псувам. Жена ми мисли, че съм луд. Горката — Алберг наби спирачки пред полицейското управление.

Мартин Бек го изгледа с внезапно проболо го чувство на завист, недоверие и респект.

Десет минути по-късно Алберг седеше зад бюрото си, както винаги по риза, и говореше с криминално-техническия отдел. Междувременно в стаята влезе Ларшон, ръкува се и въпросително повдигна вежди. Алберг остави слушалката.