Роузана (Роман за едно престъпление)

Въздухът беше ясен и от Салтшьон над града повяваше свеж бриз. Той пресече улицата и купи пакет цигари. После запали и подпря лакти на парапета. На кея бе закотвен туристически параход с английското знаме. Оттук не можеше да прочете името, но предположи, че е „Девония“. Ято чайки с крясъци се биеше за някакви кухненски отпадъци във водата. Той постоя малко, загледан в кораба, после продължи надолу към кея.

На купчина греди седяха двама мъже с мрачен вид. Единият се опитваше да напъха фас в дървеното си цигаре и като не успя, другият, на когото ръцете по-малко трепереха, му помогна. Мартин Бек си погледна часовника. Девет без пет. По това време вече са без пари, помисли си, иначе щяха да висят пред магазина за пиене.

Той отмина „Буре II“, който товареха на кея, и застана на тротоара точно срещу „Рейсен“. Минаха няколко минути, преди да успее да пресече безкрайната върволица от коли и да премине магистралата.

Списъка на пътниците от курса на „Диана“ на трети юли го нямаше в кантората на каналното параходство. Имаха го в Гьотеборг, щяха да му го изпратят колкото могат по-скоро. Но списъка на екипажа и бележките за персонала можеше да получи веднага. Когато си тръгваше, взе и една-две брошури, които изчете по пътя към Кристинеберг.

Меландер вече седеше в креслото за посетители.

— Здравей, момче — поздрави Мартин Бек.

— Добро утро — отвърна Меландер.

— Тая лула вони. Но стой си, стой си и трови въздуха. Нали си на гости. Или може би искаш нещо?

— Човек не хваща рак толкова скоро, ако пуши лула. „Флорида“ впрочем са най-опасните цигари на света. Така съм чувал. Иначе съм по служба.

— Провери „Американ Експрес“, поща, чекове, телефони, контакти… ти знаеш какво.

— Мисля, че да. Как се казваше дамата?

Мартин Бек написа името на парче хартия — Роузана Макгро, и го протегна на Меландер.

Той си тръгна и Мартин Бек отвори прозореца. Въздухът бе студен и вятърът свистеше в короните на дърветата, правейки въртопи от листа по земята. След малко го затвори, окачи сакото си на облегалката на стола и седна.

Вдигна слушалката и набра номера на Отдела за чужденци. Ако се е регистрирала в някой хотел, би трябвало да я имат в техните регистри. Всъщност наистина би трябвало да е в тях. Наложи се да чака доста дълго, преди някой да отговори, а после минаха десет минути, докато момичето се върна на телефона. Беше намерила картона. Роузана Макгро е живяла в хотел „Жилет“ от тринайсети юни до втори юли.

— Изпратете фотокопие — нареди Мартин Бек.

Натисна копчетата на телефона и изчака сигнала със слушалка в ръка. После поръча такси и си сложи сакото. Пъхна ретушираната снимка на Роузана Макгро в джоба си и излезе от стаята. След десет минути слезе на площад „Брункеберг“, плати и влезе през стъклените врати на хотела.

Пред стойката на портиера стоеше компания от шестима господа. Имаха табелки с имената им на ревера на саката си и говореха един през друг. Портиерът изглеждаше нещастен и отчаяно ръкомахаше, правейки извинителни жестове. Изглежда дискусията щеше да се проточи и Мартин Бек седна в един от фотьойлите във фоайето.