Елфите на Шанара

ГЛАВА V

Тайгър Тай бързаше да отлети, но беше принуден да чака почти цял час, докато Рен и Гарт се върнат долу в долината и съберат вещите и оръжията, които щяха да носят със себе си при своето пътуване и да се погрижат за конете си. Конете бяха вързани, а Гарт отпусна толкова въжето, че да могат да пасат и пият вода, когато имат нужда. Долината предлагаше достатъчно трева и вода за оцеляването на конете, а те бяха обучени да не бродят. Рен прегледа провизиите им, избирайки това, което беше нужно и преносимо. Повечето от техните запаси бяха обременителни и тя ги прибра на сигурно място до завръщането им. Ако изобщо се върнем, помисли мрачно Рен. Какво бе направила тя? Съзнанието й работеше с размаха на поръчението, което изпълняваше и тя бе принудена да се запита, макар и потайно, наум, дали после няма да съжалява за своята безразсъдност.

Върнаха се отново при скалите, където Тайгър Тай ги очакваше нетърпеливо. Заповядвайки на Дух да не мърда, той помогна на Рен и на Гарт да се покатерят върху гигантската птица и да се закрепят с ремъците на хамута. Там имаше примки за стъпалата, възлести дръжки за ръцете и закрепване за кръста — конструирани така, че да ги задържат безопасно на местата им. Летящият ездач употреби доста време да им обяснява поведението на Рока в полет и как ще се чувствуват те по време на него. Той даде на двамата по парченце горчив на вкус корен за дъвчене, като каза, че той ще ги предпази от прилошаване.

— Не че двойка опитни ветерани на скитническия живот биха се стреснали от което и да е от тези неща — смъмри ги шеговито той и пусна една крива усмивка, която бе по-лоша от намръщеното му изражение.

Тайгър Тай се покатери на мястото пред тях, настани се удобно, сложи кожените си ръкавици ц без предупреждение извика и потупа Дух по врата. Гигантската птица изкряка в отговор, разпери крила и се издигна във въздуха. Те се отделиха от края на скалите, спуснаха се рязко надолу, уловиха едно въздушно течение и се издигнаха към небето. Рен почувствува, че стомахът й се обръща. Тя затвори очи, опитвайки се да потисне това чувство и после отново ги отвори, усещайки, че Тайгър Тай гледа през рамо към нея и се усмихва. Тя му се усмихна храбро в отговор. Дух полетя хоризонтално над Синия разлив, едва движейки крилата, носейки се по вятъра. Бреговата линия зад тях ставаше все по-малка, после очертанията й се загубиха. Скоро тя не беше нищо повече от една тънка тъмна линия на хоризонта.

Времето минаваше. Те не виждаха нищо под себе си, освен пръснатите тук и там скалисти атоли и плясъка, от време на време, на някоя голяма риба. Морските птици кръжаха и се спускаха стремително надолу като малки бели светкавици, а облаците лежаха по дължината на западния хоризонт като ленти марля. Океанът се простираше в далечината — една огромна плоска синя повърхност, нарязана от пенещите се гребени на вълните, които се носеха до безкрай към далечните брегове. След известно време Рен успя да се освободи от първоначалното си смущение и да се отпусне. Гарт привикваше по-трудно. Той беше седнал непосредствено зад нея и щом се обърнеше, Рен виждаше, че мургавото му лице бе неподвижно, а ръцете му вкопчени в предпазните ремъци. Тя престана да поглежда към него и се съсредоточи върху движението на океана под нея.