Елфите на Шанара

— Рокът е една самоизхранваща се птица — каза Летящият ездач с нескривано възхищение. — Достатъчно е само да я оставиш за малко сама, което не може да се каже за повечето хора.

Продължиха мълчаливо своето пътешествие. Рен и Гарт бяха започнали вече да се уморяват. Те бяха се вдървили от седенето в едно и също положение през целия ден, бяха изтощени от непрекъснатото люшкане при полета и пръстите им бяха схванати от стискането на възлестите дръжки. Водите на Синия разлив се носеха неизменно под тях — едно безкрайно вълнение. От часове не бяха виждали суша, а океанът изглежда се простираше до безкрая. Рен се чувствуваше като джудже пред него, смалена от големината му до нещо толкова незначително, че бе заплашена от изчезване. Нейното по-раншно чувство за изолация се увеличаваше непрекъснато и тя за първи път се попита дали някога ще види отново дома си.

Наближаваше залез, когато най-после пред погледите им се появи Мороуиндъл. Слънцето клонеше на запад към линията на хоризонта, а светлината му ставаше все по-мека, променяйки се от бяла на бледо-оранжева. Пурпурни и сребристи линии гарнираха една дълга редица от чудато оформени облаци, които се носеха по небето като странни животни. На фона на тази панорама се очертаваше силуетът на острова, тъмен, забулен в мъгла и застрашителен. Той беше много по-голям от всяко друго парче земя, което бяха срещнали по пътя си, и се издигаше като стена насреща им. Килешан протягаше към небето своята нащърбена уста. Пушек се процеждаше от гърлото му, а склоновете му се спускаха надолу в дебелия слой мъгла и пепел, изчезвайки в продължение на стотици фута, за да се появят отново при бреговата линия, образувана от скалисти издатини и назъбени стръмни скали. Вълните се разбиваха в скалите — врящи казани, които пръскаха своята бяла пяна към небето.

Дух се приближаваше все повече, носейки се надолу към пелената от мъгла. Воня изпълваше въздуха. Миризмата на сяра излизаше изпод земята, където огънят на вулкана изгаряше скалата до пепел. През облаците и мъглата можеха да видят долини и хребети, проходи и дефилета, всичките покрити плътно с гори — една гъста, задушаваща джунгла. Тайгър Тай погледна през рамо и посочи с ръка, че ще направят кръг над острова. При неговата команда Дух сви рязко надясно. Северният край на острова беше обхванат от пороен дъжд — един мусон, който наводняваше всичко, създавайки огромни водопади по стръмни скали с височина хиляди фута. На запад островът беше гол като пустиня — целият в застинала лава, освен пръснатите тук и там весело цъфтящи храсти и осакатени, чворести и превити от вятъра дървета. На юг и на изток островът представляваше една грамада от необикновени скални формации и черни пясъчни ивици, където бреговата линия срещаше водите на Синия водораздел преди да се издигне и изчезне в джунглата и мъглата.

Рен се взираше загрижено надолу в Мороуиндъл. Той беше едно вдъхващо страх, негостоприемно място, контрастиращо рязко с другите острови, които бяха видели. Атмосферните фронтове се сблъскваха и разпадаха. Всяка страна на острова предлагаше различни условия. Целият остров беше покрит със сенки и облаци, сякаш Килешан беше демон, който бълва огън и се обвива в наметалото на своето собствено задушаващо дихание.