Елфите на Шанара

Рен неволно се усмихна. Тя започна да наблюдава Тайгър Тай с възхищение.

— Вие сте прав — каза Рен. — Наистина почти нищо не ви убягва. Имаше битка, Тайгър Тай. Нещо ни преследваше седмици наред — едно създание, което нарекохме Шадуин. — Тя мигновено забеляза по очите му, че знае за какво става дума. — Създанието ни атакува, когато запалихме сигналния огън. Ние го унищожихме.

— Наистина ли? — попита, подсмърчайки, дребният мъж. — Само вие двамата. Цял Шадуин. Аз зная това-онова за Шадуина. Доколкото разбирам, за унищожаването му е необходимо нещо специално. Огън, може би. Онзи огън, който идва от Елфова магия. От нея е изгоряла скалата, нали така?

Той чакаше.

— Може би — — отвърна Рен, кимайки бавно.

Тайгър Тай се наведе напред.

— Вие приличате на елфите, нали, мис Рен? И вие сте от рода Омсфорд. Вие също притежавате магия.

Той каза това тихо, неуверено и в очите му се появи любопитство. Той, разбира се, отново беше прав. Тя притежаваше магия. Откакто бе открила това, избягваше да мисли за него, защото в противен случай трябваше да поеме отговорността за притежаването и използването й. Рен продължаваше да си казва, че Елфовите камъни всъщност не й принадлежат и че тя е само техен пазител, при това не по свое желание. Да, те бяха спасили живота на Гарт. И нейния собствен. Да, тя беше благодарна. Но тяхната магия беше опасна. Всеки знаеше това. Цял живот я бяха учили да бъде самостоятелна, да разчита на своите инстинкти и на наученото, като помни, че оцеляването зависи от собствените й способности и мислене. Не искаше уповаването на магията на Елфовите камъни да подкопае това.

Тайгър Тай все още я наблюдаваше, чакайки да види дали тя ще отговори. Рен срещна дръзко погледа му и не отвори уста.

— Е — каза накрая той, свивайки с безразличие рамена, — време е да хапнем.

Островът беше пълен с овошки и те направиха задоволителна трапеза от това, което набраха. След като се нахраниха, пиха прясна вода от един поток, който откриха във вътрешността на острова. Навсякъде растяха цветя — буганвилия, олеандър, хибискус, орхидея и още много други — и големи, обсипани с цветове храсти. Цветовете бяха ярки, а във въздуха се носеха различни аромати. Тук имаше палми, акации, бенян и нещо, наричано гинко. Странни птици бяха накацали по клоните на дърветата, а перушината им беше оцветена с всички цветове на дъгата. Тайгър Тай описваше всичко това, докато вървяха, като показваше, идентифицираше и обясняваше. Рен се взираше учудено наоколо, без да спира поглед някъде за повече от секунди, като внимаваше да не пропусне нищо. Тя никога не беше виждала такава красота, такова изобилие от невероятно красиви живи създания. Това беше почти съкрушително.

— … Такъв ли е бил Мороуиндъл? — попита тя по едно време Тайгър Тай.