Отровителят от Птах
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жана Тотева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровителят от Птах». Краткое содержание книги:
— Богат ли съм? — питаше той, сочейки към белега, останал на мястото, където трябваше да се намира носът му. — Ето, загубих това40. Бях изпратен в селото на Носорозите и когато обжалвах, се обърнах към вас, господарю съдия, и вие най-накрая възстановихте правдата. Вие изчистихте и въздигнахте отново името ми.
— Но така и не можах да върна обратно носа ти — шегуваше се Амеротке.
— Не е толкова важно колкото името, господарю. Един ден трябва да ви се отплатя.
Амеротке се усмихна, потънал в мислите си. Бе преполовил пътя по тясната като панделка алея, минаваща между отделните храмови постройки, когато изведнъж чу звук. Той се обърна и в този миг усети бръснач, опрян встрани на врата му.
— Господарю съдия — изсъска гласът, — не ви мисля злото.
— Тогава защо е бръсначът?
— Предпазливост.
— Кой си ти?
— Ами, господарю, аз съм този, когото наричат Рекхет.
— И си дошъл, за да заявиш своята невинност?
— Това има ли някакво значение? И би ли имало смисъл?
— Не.
— Много добре, Повелителю на правосъдието в Залата на двете истини. Щом е така, просто гледайте, слушайте, помнете и мислете.
— За какво?
— Истината — прошепна хрипливо гласът — за смъртните случаи.
Остро, пронизително изсвирване разкъса мрака зад тях. Нечии невидими ръце внимателно избутаха Амеротке напред; когато се обърна, нямаше никого. Огледа се назад, но съзря само тесните, подобни на процепи пътечки, отклоняващи се от двете страни на алеята. Рекхет можеше да е тръгнал по всяка една от тях. Амеротке си пое дълбоко дъх, потушавайки възбудата си, после се обърна и бавно тръгна по алеята към задните подута.
Хесетката Хутепа, на която се падаше заслугата за острото изсвирване, стоеше скрита в сенките и изчакваше Амеротке да изчезне в мрака. Тя избърса потта от лицето си. Едва когато бе сигурна, че е безопасно, изтича обратно в Дома на молитвата, в сигурността на своята малка стаичка в задната част на сградата. Щом затвори вратата зад гърба си, забеляза чашата с вино, която бе оставила. Разсеяно я надигна, обгърна я с ръце и се усмихна, докато пиеше. Свали чашата, погледна неоправеното легло и го приближи, за да седне на него. Когато надигна чашата за втора глътка, изведнъж си спомни, че тя беше празна, когато излезе; кой е бе напълнил отново? Изправи се бързо на крака, но отровата вече действаше в нея. Силни спазми я разтърсиха, пронизаха я ужасни болки. Тя изпусна чашата и се заклатушка към вратата, но болката бе толкова непоносима, че се свлече на колене. В предсмъртния си миг Хутепа се досети кой е виновен. Тя се протегна и сграбчи чифта кастанети, оставени на плота върху скрина й, и продължи да ги стиска здраво дори и в смъртта.
Трета глава
Тес: наниз от лъжи
Амеротке оглеждаше красивата зала в Дома на златната лоза. Подът й беше полиран като стъкло. Навсякъде имаше поразително ярки, впечатляващи стенни рисунки, въздаващи възхвала на живота и на легендите за Великото зелено море, в което морските чудовища играят покрай натоварени кораби, порещи позлатените гребени на сините вълни. Над тях върху светлозелен фон бяха изрисувани всевъзможни птици — врабчета, лястовички, калугерици, зелено ивичести щиглеци, сиви гугутки с черни якички; и всички те се вихреха между медните лъчи на слънчевата светлина. Амеротке се загледа в тавана, боядисан в успокояващи пастелни оттенъци. Със сигурност обаче не можеше да се усети особено спокойствие сред тези, които седяха или коленичеха на възглавниците около него. От дясната му страна беше Надиф, шефът на полицията Меджай — сух, тънък и жилав, с остри очи и ловки движения на ловец. Отляво на Амеротке, със сънено лице и подпухнали очи, беше Шуфой, който се поклащаше на своята възглавница, като се надяваше по този начин да прикрие къркорещото си шкембе. Останалите бяха от домочадието на Дома на златната лоза. Мериет, сестра на Мабен и на първата съпруга на Ипуе, беше много хубава жена, но със сурово и безжалостно лице, със стройна осанка, блестящи очи и капризни устни. До нея седеше Мабен, после Хутеп — капитан на кушитската охрана на мъртвия търговец. Той беше черен като нощ, мускулест и висок, намазаната му с масло коса бе ниско подстригана, на врата си имаше огърлица от карнеоли, гърдите му бяха оголени; носеше ленена пола с ресни, а богато украсеният пояс, на който бяха окачени кинжал и боен кривак, бе поставен на купчинка на пода край него. Бивш член на полицията Меджай, той току се усмихваше на Надиф, макар всъщност да имаше малко поводи за усмивка. Домът на златната лоза бе в траур — огньовете бяха намалени, лампите угасени, печките и мангалите бяха студени. Домочадието на Ипуе бе спазило всички обичайни ритуали: пепел и прах, посипани по лицата и ръцете; без вода за добре дошли на гостите, без чаши за напитки или подноси с храна. Сега, когато Надиф беше направил своя печален доклад, атмосферата бе станала още по-потискаща.
40
В Древен Египет обичайното наказание за ограбване на гробници било отрязване на носа и изпращане в солните мини в Либия. — Б.пр.