Отровителят от Птах
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жана Тотева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровителят от Птах». Краткое содержание книги:
— Наратуша и неговите придружители държаха чашата…
— Да, да, точно така — прекъсна го Минакт, — те я държаха за ръба.
Амеротке отвори очи.
— Сигурен ли си? — попита той.
— Не само аз — продължи Минакт, — а и господарят Ени. Той заяви, че когато му е подал чашата обратно, Наратуша я е държал с двете си ръце за ръба. Така че, нали разбирате, господарю съдия…
— Той може да е намазал ръцете си с някаква отрова, някаква смъртоносна злъч, някаква пагубна течност и да е натрил ръба на чашата с нея — заключи Амеротке. — Нещо смъртоносно, бързо, като отровна стрела. Естествено, тази част от ръба на чашата, държана от Наратуша, след това е бил предложена на нашите писари; да се завърти обратно би се изтълкувало като обида — един вид египтяните отказват да пият от онази част на чашата, която е докосвана от либийците. Но има ли толкова мощна отрова, че само едно просто намазване?
— Аз не знам — отвърна Минакт, — но има микстури, казвали са ми го лечители, от които само една капчица може да убие човек за един миг. Из Червените земи има скорпиони и змии, които могат да убиват човек, докато мигне веднъж.
— Знаеш ли нещо за тези отрови?
— Знам нещичко — разсмя се Минакт. — Аз съм повече жрец, отколкото лечител. Но знам нещичко и за Ари Сапу.
— Каква е историята?
Амеротке хвана Минакт за лакътя и го поведе към един от слънчевите павилиони, украсени със сини и жълти пълзящи цветя. Обзавеждането се състоеше от пейка, на която бе постлана ватирана постелка.
— Книгите на гибелта — започна Минакт, като се настани удобно — не са легенда. Преди около петдесетина години един жрец-лечител решил да отиде на пътешествие. Той бил човек на мрака, с тъмна душа и любопитно сърце. Пътувал отвъд праговете, в гъстите непроходими джунгли на юг от Нубия. Мнозина го мислели за умрял, но след няколко години той се появил и отново поел своите задължения на жрец, лечител и учен. Скоро си спечелил завидна слава заради лечителските си успехи, но те принадлежали на часовете на Ра, когато Окото на бога било връз него. Нощем обаче това създание на мрака се промъквало в града със забърканите от него отрови и хранело с тях Маар, най-бедните, окаяни, най-низвергнати хора от простолюдието. След това внимателно наблюдавал ефекта и симптомите на различните препарати и отвари. — Минакт направи ефектна пауза, бърчейки чело, напъвайки се да си припомни подробностите на тази злокобна история. — След това той се връщал и нанасял всичко в своя труд, който днес носи името Книгите на гибелта.
— И?
Минакт повдигна вежди:
— Бедняците винаги мрат като мухи, но броят на отровените сред клетниците нараствал драстично, откривали телата им в изоставени колиби, занемарени бедняшки квартирки и порутени къщици. Кметът на Тива се разтревожил, надвиснала опасност от размирици и бунтове. Накрая убиецът бил заловен. Бил изправен на съд и осъден, заровили го жив с неговите книги — махна с ръка към градината — някъде тук, в Храма на Птах.
— На свещена земя? — попита Амеротке.
— Да, господарю, това е било преди много години. Оттогава насам храмът е бил разширен и развит, но легендите твърдят, че някъде тук лежат Книгите на гибелта, до костите на своя автор.
— Чел ли си откъса?
— О, да — отвърна Минакт. — Повечето учени в нашия Дом на живота са го чели.
— Отдавна ли си посветен в този храм? — попита го Амеротке.
— Разбира се — усмихна се Минакт, — постъпих тук, още когато бях малко момче.
— И имаш семейство тук? — попита отново Амеротке, който изпитваше любопитство към този добродушен писар.
— Ерген съм, господарю, но живея хубав и пълноценен живот, като всяко врабче, което гнезди тук, наблизо до олтара на господаря Бог Птах. Бях — замечтано продължи той — помощник на първожреца; изпълнявах повечето от главните служби в този храм.
— Познаваш ли Рекхет, затворника, който е избягал?
— О, да, макар и само отдалеч, съвсем слабо — Минакт замълча, килнал глава, сякаш се заслушваше в песните на птиците в техните сребърни клетки, започнали светъл и звучен химн в прослава на приближаващата нощ. — Беше учен, тих човек, без семейство. Беше изцяло потопен в изследванията си. Никога не бих го заподозрял. Наистина, все още ми е трудно да преценя какъв точно беше, но нали — тук Минакт поклати глава — и водите на Нил текат тихи, а все пак са много дълбоки? Господарю, ще продължим ли към параклиса?
— Не, не още — Амеротке се изправи и пристъпи извън павилиона. — Споменахте либийците. Елате — усмихна се той на своя компаньон, — да отидем да ги навестим.