Отровителят от Птах
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жана Тотева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровителят от Птах». Краткое содержание книги:
Минакт неохотно се съгласи. Той повика двама дякони, млади мъже, обучавани за служба в олтара, за да ги заведат до Дома на отдиха, където бяха настанени либийските пратеници. Околният парк бе охраняван от офицери от полка Славата на Амон. Те споделяха това задължение с хора от свитата на либийците — жилави мъже, облечени в широки роби и с ленени забрадки на главите, чиито краища бяха преметнати през носа и устата така, че им придаваха по-скоро зловещ, отколкото тайнствен вид. Един от египетските офицери гарантира за Амеротке и Минакт и те бяха въведени по стълбите във вестибюла, който бе великолепно осветен от маслени лампи и светилници, пламтящи в прозиращи алабастрови гърненца. След кратко изчакване те бяха поканени в централната стая — голяма, елегантна зала, със стройни колони, инкрустирани на върха и в основата със златни лотосови цветове и осветена от множество прозоречни отвори. Стените бяха покрити с хващащи окото шарки на цветни гирлянди — лотоси, макове и жълти цветове на мандрагора. В дъното, върху широк подиум под единия прозорец, на разположени в кръг възглавнички, се бяха изтегнали либийците, а масичките пред тях бяха отрупани с подноси и чаши. До тях върху украсена с цветя поставка бе оставена стомна с вино. Някъде наблизо, в сенчеста ниша се бяха настанили музиканти и тихичко свиреха на мандолини, арфи и лютни. Либийците бъбреха помежду си, но млъкнаха, когато офицерът, избързал напред, обяви пристигането на неочакваните им гости:
— Влезте, благородни господа.
Либиецът в центъра се изправи и им махна с ръка към подиума, за да ги покани да се присъединят към тях.
Наратуша изглеждаше по-висок, отколкото в храмовия двор. Със сигурност беше отпочинал. Той разхлаждаше острото си лице с позлатено абаносово ветрило, инкрустирано с тюркоази и карнеоли, личен дар от фараона. Бяха донесени още възглавници, чашите бяха напълнени с най-доброто вино от Имот и Абеш. Амеротке и Минакт бяха поканени да седнат и либийският главнокомандващ посочи към сребърните и златни подноси, разпръснати по масата, и отрупани с всякакви ястия: патладжанена салата, яйца хамин38, риба в лешниково лучен сос, пиле, телешко месо в пиперков сос, грисов кекс и парчета твърд, захаросан мед.
— Храна, благородни господа?
Двамата гости тактично отказаха. Либийците, заключи Амеротке, като се огледа, със сигурност се бяха наяли и напили до насита. Малките топчици благовонни масла, поставени по късо подстриганите им коси, имаха дълго действие и се изпаряваха и стичаха в ароматни, сладки струи по бузите, вратовете и голите им гърди. Въпреки че прозорците и страничните врати бяха отворени, на подиума бе доста горещо и задушно.
— За удоволствието от вашата компания, благородни господа — Наратуша се ухили на другарите си. — Ние сме ви истински благодарни — добави той и сръбна шумно от чашата си.
„Грешка, неискреност, преструвка, за да ги заблуди“, помисли си Амеротке. Другите либийци можеше и да са пияни, но водачът им бе трезвен колкото самия него; можеше да е сигурен в това заради бистротата на погледа му и прецизността на движенията му. Но такава си беше природата на Наратуша: хитър, коварен и лукав — опасни качества, които се добавяха към заклетата омраза към Египет. Не за пръв път през този ден Амеротке се запита как този пълководец, чиито ръце бяха изцапани от кръвта на толкова много египтяни, бе дошъл тук от Червените земи, за да се поклони толкова ниско, че чак да усети мириса на земята по обраслите с папируси и тръстики брегове на Нил. Според Сененмут либиецът се беше съгласил да превърне народа си във „фараонско куче“ в замяна на много злато, сребро, скъпоценни камъни и най-вече на правото да търгуват с големите мини покрай пътя на Хор през Синай.
— Господа! — Наратуша прекъсна бъбренето си с Минакт и се протегна напред над малката акациева масичка пред него. — Господарю Амеротке, неприятно ли ви стана от нашето пиршество? — Либиецът говореше египетски с остър и завален акцент, използвайки лингва франка39, диалекта на пристанищата покрай делтата.
— Да, уважаеми господа. Съжалявам — безцеремонно му отвърна Амеротке, — все пак смъртта на нашите трима писари тази сутрин…
Доброто настроение се отцеди от физиономиите на либийците и глъчката на водените разговори рязко замря.
— Намерили сте убийците?
— Не, разбира се — отговори Амеротке.
— Тогава защо сте дошли тук? Ние не сме виновни. Не сте дошли тук, за да…
— Не — тактично го прекъсна Амеротке. Той видя как един от либийците хвана чашата с вино за ръба. — Дойдох, за да ви осведомя, че смъртта все още си остава забулена в тайна.
38
Специална рецепта за приготвяне на яйца чрез дълго варене на много ниска температура. — Б.пр.
39
Лингва франка (Lingua franca) — букв. „език на франките“, първоначално е представлявал разнороден език, състоящ се главно от италиански с добавени турски, персийски, френски, гръцки и арабски думи. Той се е използвал за улесняване на комуникацията в Близкия изток. — Б.р.