Бедствие на високи токчета

Един първобитен инстинкт напираше у него: да заметне полата й, да я тръшне на пода и да я обладае бързо, докато нуждата бушува в кръвта му.

Някакви остатъци от джентълмена в него го накараха да я пусне, да я хване за лакътя и да я попита с хрипкав глас:

— Това отговаря ли на въпроса ти?

Тя стоеше и го гледаше с широко отворени сини очи. Пръстите й затискаха устните.

— Не било мит — прошепна накрая.

— Не. — Идеше му да се засмее, но титаничното усилие да я пусне за момента бе разрушило кавалерските му инстинкти. — Не, добрият секс не е илюзия, но това между нас няма да е добър секс. По-скоро ще е природна стихия… или номер, който съдбата ни е погодила.

— Странно. И аз това си помислих… за съдбата… щом те зърнах.

— Значи сме единодушни. Това е съдба. — Колко доволен щеше да е дядо му да научи, че в крайна сметка Роберто се е проявил като половин Контини! Див. Безразсъден. Непоправим. — Ще прекараме нощта заедно. Няма нужда да ми казваш защо. А аз не трябва да се преструвам, че те обичам. А на сутринта ще се разделим, за да не се видим никога повече. — Преди никога не беше действал прибързано. Защо сега?

А, да. Защото животът му се бе обърнал с главата надолу и всичко, което му бе мило и познато бе съсипано безвъзвратно.

— Дадено. Съгласна.

Когато стисна протегнатата й ръка, Роберто осъзна, че тя трепери. Надяваше се да не е от нерви, а от сподавено желание. Поднесе дланта й към устните си и положи там томителна целувка.

— Само че не искам да ни видят, че излизаме заедно. — За жена, нацелувана до безпаметност, тя показваше голяма практичност.

Той също.

— Трябва да остана още известно време. По-малко от час би представлявало обида за господин Макграт. Затова ще се обадя на шофьора си. Той ще те вземе от парадния вход. Ще съобщя на портиера в моя хотел, че пристигаш. — Роберто й подаде електронната си карта.

— Не се ли притесняваш, че ще открадна нещо?

При толкова хора, които го наблюдаваха?

— Това е последното, за което бих тръгнал да се притеснявам.

— Кой знае защо не си те представям като доверчива душа.

С което показва, че е прозорлива душа, помисли си Роберто.

— Но тази нощ ще ти поверя душата си.

Тя сведе глава не защото му вярваше, а защото смяташе, че той е в правото си да увърта. Тръгна към вратата, а всяко движение изпод алената рокля излъчваше съблазън.

— Не се преобличай — заръча той.

Бренди изненадано се обърна.

— Но аз съм си купила най-страхотната роба!

Подозрителността му — някои биха казали здравият му разум — отново се прояви:

— За мен ли?

— Да. Ами… — Тя сви рамене. — За мъжа, когото щях да намеря тази нощ. За мой късмет това си ти. Робата е от кремава коприна с дантелки тук и…