Бедствие на високи токчета
- Автор: Додд Кристина
- Серия: Зестрогонец #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Боянов
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Бедствие на високи токчета». Краткое содержание книги:
— Да ти я пусна ли?
За момент Роберто си помисли, че Чарлс има предвид мадамата в червено. Уви, недалеч стоеше една жена, наближаваща четирийсетте, която го изяждаше с алчен поглед.
— Разбира се. Тук съм да се запозная с гостите ти. — Роберто отново хвърли поглед на госпожицата в алено и прецени положението със студена логика.
По принцип съдбата не бе толкова щедра, че да му предложи на тепсия анонимна хубавица, която той да изхруска за закуска. Значи имаше някаква уловка. Невидима, но реална.
— Съгласно твоите напътствия трябва да си меря приказките пред репортерите. Как ще ги разпозная?
— Те всички носят баджове с името и длъжността си.
— Аха… — Мадамата в алено не носеше бадж.
— Баджовете са големи, бели и бият на очи. Аз лично се уверих в последното и дадох да се разбере колко печални ще са последствията, ако някой реши да хитрува и си го свали. Журналистките недоволстват — орезилявали им хубавите тоалети — а аз отсякох, че професията им изисква жертви. — Чарлс понижи тон: — Знам, че съм дърт пръч, обаче милея задните, когато мъжете вършеха важната работа, а жените бяха повече за красота.
— Ех, с всички ни е така. Сега много жени използват ума си за други неща, освен да се чудят как да угодят на мъжа. Позор и падение. — Роберто се засмя, развеселен от собствения си шовинизъм.
Но Чарлс не се засмя, а кимна. И той като бащата на Роберто беше от друго поколение.
Без да изпуска от око разкошното създание в червената рокля, Роберто подхвърли:
— Но аз настоятелно моля да ме извините. Може би ще ми се наложи да се оттегля рано. Боя се, че съм доста замаян от часовата разлика.
— Разбира се. Един час сърдечни разговори стига.
— Ще оползотворя максимално този един час. — Двамата мъже се спогледаха усмихнато. Роберто видя, че мадамата в червено изчезва в дълбините на къщата. Направи крачка към нея.
И най-отбраното общество на Чикаго му се нахвърли.
Много изискано, разбира се, с повече класа от папараците, но въпреки това му се нахвърли.
Чарлс го представи на Аманда Потър, видна архитектка, която парадираше с усмивката — и гърдите си.
— Господин Бартолини, толкова съм поласкана. За прът имам удоволствието да се срещна с истински… италиански граф.
Жената беше прекалено възрастна, за да мине за срамежлива, но Роберто се поклони над подадената му ръка — ръка, окичена с пръстен с красив изумруд в обков от бяло злато.
— Какъв поразителен камък. — Той леко го докосна. — От Колумбия и естествено със стойност 2.1 карата.
Архитектката ахна удивено.
— Това… това е абсолютно вярно.
Сред множеството премина шепот. Роберто плъзна поглед по всяко лице и по всяко бижу. Някои гости се поотдръпнаха. Но повечето направиха крачка напред.
Панаирджийски трик. Това беше панаирджийски трик, но ги впечатли.
Когато изпълнеше дълга си, щеше да последва разкошната мадама в червено.
Жените го засипаха с ласкателства и пърхане на мигли. Мъжете се здрависваха с него и изразяваха възхищението си. Журналистите го следваха с готови камери. Всички искаха да си направят снимка с него.
Чарлс го насочваше към когото трябва. Запозна го с кмета на Чикаго, двама сенатори и моделиерка със свое риалити шоу, в което учеше американките на вкус.
Той не я хареса. Презираше телевизионната си аудитория. Беше нагла и груба.
Но пък тя го хареса. Започна да се превзема, бележейки го с печата на одобрението си:
— Господин Бартолини, изглеждате фантастично в този костюм. Армани, нали?
Заради това ли той не се занимаваше с мадамата в червено?
— Не знам. Не обръщам внимание на марките. Толкова е буржоазно, не намирате ли? — Той й се усмихна право в очите, присмивайки се на нейната претенциозност.
Тя се дръпна като попарена. Вече не го харесваше и затова го атакува брутално:
— Значи, господин Бартолини… или може би трябва да ви наричам „графе“?
— Господин Бартолини е добре.
— Ще отидете ли да разгледате Пламъка на Романови?
— Пламъка на Романови? — Той нарочно се огледа объркано. — Какво е това?
Тълпата се разсмя, точно каквото беше намерението му. Той се запъти към витрината, по-далеч от тази отвратителна жена, и установи, че с нетърпение очаква да зърне за пръв път един от най-величествените диаманти в историята. С удоволствие забеляза как пазачите се напрегнаха и набързо прецени какви охранителни мерки са взети. Много впечатляващи. Лазери и най-модерни джаджи плюс яки пазачи със студени очи. Роберто им кимна почтително — дядо му го беше учил да проявява уважение към хората, натоварени с непосилни мисии.