Падение и подем

– Вярваш ли го?

– Не знам.

– Ако някой е способен да избяга оттам, това е Николай.

Хитрият лисугер. Макар вече да се беше отказал от дегизировката си като Щормхунд, за мен Николай оставаше точно това – вечно пресмятащ, вечно кроящ планове. Само дето не беше успял да предвиди предателството на брат си. Нито усети приближаването на Тъмнейший.

– Хубаво – казах, смутена от треперещия си глас. – Но ти нищо не попита за сенките.

– А трябваше ли?

Не успях да устоя на изкушението. Може би исках да видя как ще реагира. Свих пръсти и от ъглите към нас взеха да се раздиплят сенки.

Очите на Мал проследиха движението им. Как очаквах да реагира той? Със страх? С гняв?

– Можеш ли да ги използваш за нещо повече от това? – попита.

– Не. Те са само един вид последствие от онова, което направих в параклиса.

– Когато спаси живота на всички нас, нали?

Оставих сенките да се разотидат и разтрих чело между веждите, опитвайки се да прогоня пристъпа на сънливост.

– Имам предвид, че използвах мерзост. Това тук не е реална сила, само циркаджийски трик.

– Но е нещо, което си взела от него – каза Мал. В гласа му като че ли се долавяше удовлетворение. – Аз дума няма да обеля, обаче не би трябвало да го криеш от останалите.

За това можех да се терзая и по-нататък.

– Ами ако хората на Николай не са в Райевост?

– Значи според теб аз съм способен да проследя гигантска митична птица, но не бих могъл да открия един гръмогласен принц?

– Принц, който се изплъзва на Тъмнейший вече месеци наред.

Мал ме изгледа изпитателно.

– Алина, знаеш ли как успях да уцеля толкова точно в Котлето?

– Ако сега кажеш, че е било само защото си страшно умел, направо си свалям ботуша и почвам да те налагам с него.

– Е, аз наистина съм страшно умел – отвърна той с тънка усмивка. – Но накарах Давид да пъхне един бръмбар в кесийката.

– Защо?

– За да направя целта по-лесно откриваема. После трябваше само да я проследя.

Веждите ми хвръкнаха към челото.

– Е, това вече е забележителен номер.

Той сви рамене.

– И единственият, който умея. Ако Николай е жив, ще го открием. – Той помълча, после добави: – Втори път няма да те проваля. – Обърна се да си ходи, но преди да затвори вратата, се позабави. – Опитай да си починеш. Аз ще съм отвън, ако ти потрябвам.

Стоях и дълго гледах след него. Колко исках да му кажа, че не ме е провалил, но нямаше да е съвсем истина. Аз го бях излъгала за виденията, които ме преследваха. А той ме отблъсна точно когато най-много се нуждаех от него. Може би и двамата изисквахме един от друг твърде големи жертви. Дали имах основание, или не, не знам, но живеех с усещането, че Мал ми е обърнал гръб, и част от мен негодуваше срещу това.