Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
И така, следвайки схемата, която си спомня от следването си, той подпали хартиените купчини на различни места, като остави свободен само пътят за изхода си. По този начин, когато тънкият сивкав дим се проточи през тунелите (и скоро щеше да прерасне в гъст черен пушек) и докато горещината го накара да се изпоти, той стигна до задънения край, в който бяха попаднали Ръката и Кралицата — курва.
За малко щеше да ги подмине, защото бързаше. Двете се бяха свили в ъгъла, кашляха и мижаха през гъстия дим. Бяха уплашени от това, което щеше да последва.
Той пристъпи навътре в коридора, като ги принуди да отстъпят към края му. После запали огън от двете страни и се оттегли.
Също като в добрите стари времена — буболечки в буркан.
Когато огънят изведнъж лумна и се разрасна с чудовищна скорост, поли поиска да се втурне през лабиринта, сигурно си беше въобразила, че е някой супергерой.
Къртис я спря.
— Момичето е там — напомни му тя, сякаш е идиот, който е забравил защо са тук. — А и Кас и Ноа сигурно вече са навлезли прекалено навътре.
— Ти върви натам, откъдето дойдохме, преди димът да стене прекалено гъст и да не можем да различим знаците, които оставихме. — Той е белязал всеки ъгъл с червилото на Поли: ЯГОДОВ СКРЕЖ пишеше на кутията. — Аз ще открия другите.
— Ти? — каза Поли, която знае, че е извънземен, но въпреки това е само едно уязвимо малко момче. — Скъпи, ти няма да ходиш никъде сам. Изобщо няма да ходиш там.
— Не можеш да ме изплашиш, но ти обещавам, че и аз няма да те плаша.
— За какво говориш?
Той й показа нагледно, като престана да е Къртис Хамънд и прие не една от многото си форми в репертоара си, формата, в която е роден. Превъплъщение, което му позволява да се движи по-бързо и да има по-изострени сетива.
Нямаше да се изненада, ако поли припадне. Но в края на краищата тя е Спелкънфелтър. Макар и да се олюля, успя да запази самообладание.
— Света Дева Марио!
Мики не искаше да влиза в сблъсък с Престън Мадок, отчасти заради по-голямата му сила и отчасти заради запалката в ръката му. Сигурно щеше да се опита да запали дрехите им.
Пламъците постепенно поглъщаха стените на предната част на хартиения тунел. До една минута гладният огън щеше да стигне и до тях, щеше да създаде непроходима смъртоносна стена.
Димът се сгъстяваше с всяка следваща секунда. Тя и Лейлъни кашляха. Вече пареше в гърлото им. Скоро изобщо нямаше да могат да дишат, ако не легнат на пода. В мига, в който го стореха обаче, щяха да са обречени на неминуема смърт.
Мики се обърна към задната стена на задънения коридор и се опита да разкъса вестниците и списанията с нокти. Надяваше се да пробие проход в помещенията, които още не бяха обзети от пожара. Но хартията беше толкова плътно подредена, че не успя.
Добре, де. Ами защо да не събори цялата проклета конструкция? В края на краищата пакетите просто бяха наредени един върху друг. Нито бяха бетонирани, нито зазидани с цимент.
Когато обаче побутна хартиената стена, тя се оказа твърда като тази на египетските пирамиди. Стените бяха подредени двойно и тройно на дебелина, като между някои от тях имаше и парчета шперплат. Може би имаше и някакви други подпорни конструкции, невидими за окото. Вложи всичките си усилия и отново натисна, но без успех. Опита се да разклати колоните. Бута ги, но хартиените колоси изобщо не помръдваха.
Тогава се обърна с лице към Мадок, придърпа Лейлъни зад себе си и събра целия си кураж. Нямаха друг избор, освен да пробягат през бушуващата огнена стихия. Да излязат оттук, докато пожарът не ги е настигнал, и да се опитат да победят Мадок в неговата битка. Да го изтласкат, да го премажат, да го ритнат в главата, ако падне на земята — защото ако тя падне, той несъмнено би сторил същото с нея.
Горящата хартия шепнеше зловещо, пукаше и съскаше. Сякаш шепнеше тайните, напечатани на страниците й, посочваше имена и факти.
Престън осъзна, че се е задържал прекалено дълго в сградата, когато горящата хартия започна да шепне имената на тези, които беше убил.
Горещият въздух все още ставаше за дишане. И все пак димът вече бе доста отровен. Производството на хартия изискваше употребата на най-различни химикали, на които сега огънят даваше втори живот и ги превръщаше в още по-силни отрови.
Щом чуваше имената на своите жертви, значи беше вдишал достатъчно токсини, за да загуби частично разсъдъка си. По-добре беше да се маха по-скоро оттук, преди да се е лишил напълно от чувството си за ориентация.
Поколеба се обаче, защото видът на Ръката и Кралицата-курва, попаднали в капана на задънения тунел, го възбуждаше. Искаше му се да се опитат да избягат оттам, преди стените и таванът да са паднали и да са ги затрупали — две живи тичащи факли. Сигурно щяха да изпуснат мига и да бъдат обхванати светкавично от пламъците — гледка, която той за нищо на света не искаше да пропусне.