Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
Не трябваше сега да е тук и да плюе върху обувките си. Не беше открил още прозорец. Прозорците в която и да е къща се поставяха по определена класическа схема, датираща още от Каменната ера и заложена генетично в човека. Значи би трябвало да ги открие лесно дори и в този странен салон.
Прозорци. Скрити прозорци. Да открие един от тези загадъчни скрити прозорци. Сигурно зад проклетия прозорец ще го чака някое извънземно, ухилено до уши със зелената си физиономия на създател на светове.
Той знаеше какъв е номерът им. Знаеше за тях. Перверзна шайка интелигентни и свръхспособни дъртаци.
Теорията му — да, сега си я спомни — беше гениална. Според нея те създаваха светове и ги напълваха с живот, защото се кефеха на страданията на създадените от тях създания. Кефеха се не непременно в смисъл, че изпитваха оргазъм. Тази теория беше брилянтна, не ексцентрична. Те ни бяха създали да умрем, да мрем с десетки милиарди през вековете, защото имаха някаква полза от нашата смърт, тя им даваше нещо ново. Сигурно се получаваше някаква форма на енергия, генерирана всеки път, когато някое създание предаваше дух. Енергия, която човекът не беше в състояние да улови и да използва, но с която те захранваха своите космически кораби и тостери. Или която лично абсорбираха, за да си осигурят вече живот. О, та те бяха върховните утилитаристи, етични във всичките си дела, създаващи ни, за да ни използват. И използваха всеки от нас пълноценно, стопроцентово. Никой не си отиваше напразно.
Това беше нещо повече от труда на Франсис Крик и на всички Нобелови лауреати взети заедно. Нобеловата академия щеше да му даде не само жадуваната награда, но и цяла Швеция, ако можеше да докаже аргументирано теорията си.
В търсене на потвърждение за научната си хипотеза Престън беше прекарал последните четири и половина години, като сновеше из страната — от едно предполагаемо място на забелязано НЛО, до друго. Срещаше се с перковци, които твърдяха, че са отвличани от извънземните. Навсякъде — от Арканзас до Сиатъл, от високите планини до плодородните равнини — той отиваше и изпитваше желание да бъде всмукан от левитиращ лъч, за да докаже теорията си за невероятно интелигентните създатели на светове на самите тях, на извънземните, облечени в работни комбинезони и със сламени шапки на главите. Затова беше дошъл в Нънс Лейк, но отново беше разочарован. А сега търсеше прозорец и плюеше в скута си.
Да плюе в скута си? Какъв гнусен акт. След малко сигурно ще започне да пикае в панталоните си. А може и вече да се беше изпикал.
Колкото и взискателен и префинен да беше, сега седеше в този странен ъгъл на това странно място и непрекъснато плюеше черна слуз в краката си. Също така мърмореше на глас за теорията си. Дълбоко унизен от себе си, от поведението си на пропаднал пияница, той обаче не млъкна, защото в края на краищата интелектуалният анализ и философските размишления бяха естеството на неговата работа. Той се занимаваше с това. Той беше това. Анализатор, мислител, убиец. Единствено може би трябваше да го притеснява, че си говори сам на висок глас… но после разбра, че изобщо не е сам.
Имаше компания.
Димът се отмести като сив отлив и въздухът се проясни. И в това внезапно прояснение се появи гостът с необикновен външен вид. Беше с размерите на Ръката, но не беше Ръката. Не приличаше на нищо, което Престън беше виждал или сънувал досега. С котешки черти, но не котка. С кучешки форми, но не куче. Покрито с лъскава бяла козина. Но козината на места изглеждаше като пера. Да, определено имаше и козина, и пера — но в определен смисъл нито едно от двете. Кръгли и златисти очи, големи като чаени чаши. Блестящи и светещи очи, които въпреки красотата си всяваха у него страх, макар и да разбираше, че гостът няма намерение да го нарани.
Когато заговори, гласът му беше на невръстно момче. Не беше очаквал подобно нещо. Очевидно съществото беше слушало бълнуванията му, защото каза:
— Теорията има един недостатък. Ако извънземни с непостижим разум бяха създали този свят и всичко на него — кой тогава е създал извънземните?
Отговорът не беше известен на Престън. Не му остана нищо друго, освен отново да изплюе чернилката.
Сивата вълна отново запълни въздуха около него и посетителят изчезна в мрака. Разтвори се и се превърна в бяло петно. Накрая погледна назад и златистите му очи проблеснаха.
Престън почувства някаква незапълнима загуба от изчезването на съществото.
Нещото, разбира се, беше плод на въображението му, рожба на загубата на кръв и на интоксикацията с отровен дим. Плодовете на въображението обаче рядко можеха да говорят. А това му беше говорило, макар че вече не си спомня какво му беше казало.