Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Не бихме отказали.
— Уредих ви позиция на билото, в края на левия фланг в гората, с дивизията на генерал Паулдър. Там ще сте далеч от основните действия. Там ще е най-сигурното място утре. Покрийте се, запалете си огън и ако всичко мине добре, утре ще се видим над трупа на Бетод. — Уест протегна ръка.
Три дървета се усмихна, докато я стискаше.
— Ето, че вече говорим на един език, Бесен. Да се пазиш утре.
Двамата с Кучето тръгнаха нагоре по склона към първите дървета в гората.
— Полковник Уест?
Знаеше кой го вика, без да е необходимо да се обръща. Нямаше много жени в лагера, които да има за какво да говорят с него. Кадил стоеше в кишата, увита във взет назаем шинел. Гледаше към него крадешком, сякаш засрамена, но видът й предизвика пристъп на гняв и срам у Уест.
Не беше справедливо, знаеше го. Той нямаше никакви права върху нея. Не беше честно, но това допълнително влошаваше ситуацията. Не можеше да пропъди от мислите си лицето на Кучето и нейното пъшкане — хъ… хъ… хъ… Такъв шок. Такова разочарование.
— По-добре върви с тях — каза й Уест с леден тон, едва намираше думите. — Най-безопасното място. — Обърна се да си върви, но тя го спря.
— Ти беше, нали? Пред палатката… онази вечер?
— Да. Боя се, че бях аз. Идвах само да видя дали нямаш нужда от нещо — излъга той. — Нямах никаква представа… с кого си в момента.
— Не исках да стане така, че да видиш…
— Кучето? — попита той и лицето му изненадващо се изкриви от недоумение. — С него? Искам да кажа… защо?
Защо той, а не аз, това всъщност искаше да попита, но се въздържа.
— Знам… знам какво сигурно си мислиш…
— Не ми дължиш обяснения! — изсъска й Уест, макар да осъзнаваше, че току-що беше поискал от нея точно това. — На кого му пука какво мисля аз? — последните думи излетяха от устата му с малко повече неприязън, отколкото му се искаше, но тази загуба на контрол подхрани допълнително гнева му. — Не ми пука с кого избираш да се чукаш!
Кадил извърна поглед и наведе глава.
— Не исках да… Много съм ти задължена, не съм забравила. Но просто ти си… прекалено гневен за мен. Това е.
Уест я зяпна, докато вървеше нагоре по склона след северняците. Не можеше да повярва на ушите си. Тя нямаше нищо против да вкара в леглото си вонящ дивак, но той е прекалено гневен за нея? Беше толкова несправедливо, че почти се задави от ярост.
Въпроси
Полковник Глокта влетя почти на бегом в столовата, докато ожесточено се бореше с колана на сабята си.
— Мамка му! — беснееше той. Проклетите му нескопосани ръце. Не можеха да закопчаят проклетата катарама. — Мамка му! Мамка му!
— Имаш ли нужда от помощ? — попита Шикел.
Тя седеше на масата, а по раменете й още личаха следите от нажежения ръжен. През отворените й рани се виждаше сухо, като в месарски магазин, месо.
— Не, нямам нужда от скапаната ти помощ! — кресна той и хвърли колана на пода. — Това, от което имам нужда, е някой да ми обясни какво става тук! Това е срамота! Няма да търпя хора от моя полк да се мотаят наоколо голи! Особено с такива гадни рани! Къде е униформата ти, момиче?
— Мислех, че повече те тревожи пророкът.
— Забрави за него! — сряза я Глокта и се намести на пейката срещу нея. — Ами Баяз? Кажи за Първия магус. Кой е той? Какво наистина иска дъртото копеле?
— О, това ли? — Шикел се усмихна миловидно. — Мислех, че всеки знае. Отговорът е…
— Да? — рече полковник Глокта с пресъхнала уста, нетърпелив като малко момченце. — Отговорът е?
Тя се засмя и заудря по пейката до себе си. Туп, туп, туп.
— Отговорът е…
Отговорът е…
Туп, туп, туп. Глокта отвори рязко очи. Навън още не се бе съмнало напълно и през завесите влизаше бледа светлина. Кой блъска така по хорските врати по това време? Добрите новини идват по светло.
Туп, туп, туп.
— Да. Да — провикна се пискливо Глокта. — Сакат съм, не съм глух! Чувам, че чукаш, мамка му!
— Тогава отвори проклетата врата! — долетя глас от коридора отвън.
Беше приглушен от вратата, но Глокта нямаше как да пропусне стириянския акцент. Тази кучка Витари. Точно каквото му трябва на човек посред нощ.
Наложи си да потисне пъшкането, докато внимателно измъкна изтръпналите си крайници изпод влажната от пот завивка. Завъртя глава наляво-надясно в опит да вдъхне малко живот в скования си врат и не успя.
Туп, туп. Кога ли за последно жена е тропала така настоятелно на вратата на спалнята ми? Грабна бастуна си, който стоеше подпрян на дюшека, после притисна един от малкото зъби в устата си, докато се изхлузваше от леглото. Успя да спусне един крак на пода. Надигна се, стисна очи от изпепеляващата болка в гръбнака, но най-после успя да заеме седнало положение. Задъха се, все едно беше пробягал десет мили. Тръпнете от страх, тръпнете от страх пред мен, всички умират от страх пред мен! Стига да успея да стана от леглото, разбира се.