Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Ще разгърна дивизията си перпендикулярно на пътя — изсъска той — и ще напредвам бавно, в стегнат боен ред, на изток през долината по посока към Дънбрек с цел да въвлека диваците в сражение.
— Точно така. Генерал Паулдър?
— Ще прекарам тайно дивизията си през гората и ще заема позиция малко по-напред от тази на генерал Крой, за да мога в последния момент да връхлетя северняшката измет и да ги ударя по фланга.
Бър почти се усмихна.
— Точно така.
— Отличен план, маршале, ако позволите да отбележа! — Паулдър засука наперено мустаци. — Можете да разчитате, че кавалерията ми ще ги разкъса на парчета. На парчета!
— Боя се, че няма да разполагате с такава, генерале — намеси се Уест с хладен тон. — Гората е гъста и конете няма да са ви от никаква полза там. Нещо повече, може да издадат позицията ви. Риск, който не бива да си позволим да поемем.
— Но… кавалерията ми — обади се Паулдър с посърнал вид. — Това са най-победоносните ми полкове!
— Те ще останат тук, господине, като резерв — продължи монотонно Уест, — в близост до щаба на маршал Бър и под негово директно командване. Ще бъдат приведени в действие, ако се наложи.
Сега беше ред каменното му безразличие да предизвика гнева на Паулдър. По лицата на Крой и обкръжението му грейнаха широки радостни усмивки.
— Абсолютно не съм съгласен… — изсъска Паулдър, но Бър го прекъсна.
— Това е мое решение. Има още нещо, което трябва да знаете. Постъпиха сведения, че Бетод е извикал подкрепления. Някакъв особен вид диваци от другата страна на планините. Така че си дръжте очите отворени и покривайте добре фланговете си. Очаквайте сигнала за тръгване, най-вероятно ще бъде утре преди изгрев-слънце. Това е.
— Можем ли да разчитаме, че ще направят каквото им се казва — попита Уест, докато двете начумерени групи излизаха от шатрата.
— Имаме ли друг избор? — маршалът примижа и се стовари на стола си. Скръсти ръце на корема си и се загледа в голямата карта. — Аз не се притеснявам много. Крой няма друг избор, освен да напредва през долината и да се бие.
— Ами Паулдър? Не бих се учудил, ако намери някое удобно оправдание и не излезе от гората.
Лорд-маршал Бър се усмихна и поклати глава.
— И да остави цялата битка на Крой? Ами ако разбие сам северняците и така си присвои цялата слава? Не. Паулдър никога няма да рискува това да се случи. Планът е така замислен, че да нямат избор и да действат заедно. — Той помълча, погледна Уест. — А ти може да започнеш да се държиш малко по-внимателно.
— Мислите ли, че го заслужават, господине?
— Не, естествено. Но да кажем, че загубим битката утре. Почти сигурно е, че един от тях ще заеме моето място. Къде отиваш ти тогава?
— С мен ще е свършено, господине — усмихна се Уест. — Но учтивото ми държание няма с нищо да помогне. Те ме мразят заради това, което съм, не заради това, което казвам. Така че по-добре да говоря каквото искам, докато мога.
— Май си прав. Голяма досада са тези двамата, но поне глупостта им е предсказуема. Бетод е този, който ме притеснява повече. Ще действа ли така, както очакваме? — Бър се оригна, преглътна, после пак се оригна. — Проклет стомах!
Кучето и Три дървета се бяха проснали на пейка пред шатрата. Представляваха странна гледка сред безупречно изгладените и колосани униформи на офицери и часови.
— Май замирисва на битка — каза Три дървета, когато Уест се насочи към тях.
— Позна. — Уест показа облечения в черно щаб на Крой. — Утре сутрин половината армия тръгва през долината с надеждата да предизвикат Бетод да ги нападне. — Показа пурпурния антураж на Паулдър. — А другата половина ще чака сред дърветата, за да ги изненада по фланга, преди да могат да отстъпят.
— Звучи ми като разумен план — кимна замислено Три дървета.
— Ясен и прост — добави Кучето.
Уест примижа и извърна очи. Трудно му беше дори да гледа този човек.
— Нямаше да имаме никакъв план, ако не ни бяхте донесли вашата информация — успя да процеди през стиснати зъби. — Сигурни ли сте, че можем да й вярваме?
— По-сигурни от това няма накъде — отвърна Три дървета.
Кучето се ухили.
— На Тръпката може да се вярва, а от това, което аз разузнах, е ясно, че е точно така, както каза. Нищо не гарантирам, естествено.
— Разбира се. Заслужихте си почивката.
— Не бихме отказали.
— Уредих ви позиция на билото, в края на левия фланг в гората, с дивизията на генерал Паулдър. Там ще сте далеч от основните действия. Там ще е най-сигурното място утре. Покрийте се, запалете си огън и ако всичко мине добре, утре ще се видим над трупа на Бетод. — Уест протегна ръка.
Три дървета се усмихна, докато я стискаше.
— Ето, че вече говорим на един език, Бесен. Да се пазиш утре.
Двамата с Кучето тръгнаха нагоре по склона към първите дървета в гората.
— Полковник Уест?
Знаеше кой го вика, без да е необходимо да се обръща. Нямаше много жени в лагера, които да има за какво да говорят с него. Кадил стоеше в кишата, увита във взет назаем шинел. Гледаше към него крадешком, сякаш засрамена, но видът й предизвика пристъп на гняв и срам у Уест.
Не беше справедливо, знаеше го. Той нямаше никакви права върху нея. Не беше честно, но това допълнително влошаваше ситуацията. Не можеше да пропъди от мислите си лицето на Кучето и нейното пъшкане — хъ… хъ… хъ… Такъв шок. Такова разочарование.
— По-добре върви с тях — каза й Уест с леден тон, едва намираше думите. — Най-безопасното място. — Обърна се да си върви, но тя го спря.
— Ти беше, нали? Пред палатката… онази вечер?
— Да. Боя се, че бях аз. Идвах само да видя дали нямаш нужда от нещо — излъга той. — Нямах никаква представа… с кого си в момента.
— Не исках да стане така, че да видиш…
— Кучето? — попита той и лицето му изненадващо се изкриви от недоумение. — С него? Искам да кажа… защо?
Защо той, а не аз, това всъщност искаше да попита, но се въздържа.
— Знам… знам какво сигурно си мислиш…
— Не ми дължиш обяснения! — изсъска й Уест, макар да осъзнаваше, че току-що беше поискал от нея точно това. — На кого му пука какво мисля аз? — последните думи излетяха от устата му с малко повече неприязън, отколкото му се искаше, но тази загуба на контрол подхрани допълнително гнева му. — Не ми пука с кого избираш да се чукаш!
Кадил извърна поглед и наведе глава.
— Не исках да… Много съм ти задължена, не съм забравила. Но просто ти си… прекалено гневен за мен. Това е.
Уест я зяпна, докато вървеше нагоре по склона след северняците. Не можеше да повярва на ушите си. Тя нямаше нищо против да вкара в леглото си вонящ дивак, но той е прекалено гневен за нея? Беше толкова несправедливо, че почти се задави от ярост.