Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Двамата магуси се изгледаха в пълно мълчание. Атмосферата започна да се нажежава от кипналия им гняв. Краката на стола на Деветопръстия тихо изскърцаха по пода, когато той леко се дръпна от масата. Феро седеше отсреща с недоверчив поглед. Малакус Кай се беше озъбил и гледаше свирепо господаря си. Джизал нямаше друг избор, освен да седи със затаен дъх и да се надява неразбираемият спор между двамата магуси да не завърши с нечие избухване в пламъци. Разбира се, най-много се притесняваше този някой да не се окаже той самият.
Лонгфут се покашля.
— Аз бих искал да благодаря на нашата домакиня за прекрасната вечеря…
Двамата магьосници едновременно го стрелнаха с безмилостни погледи.
— И сега, когато сме близо… до крайната цел на… пътуването ни… ъ… — навигаторът преглътна мъчително и заби поглед в чинията си. — Няма значение.
Феро седеше гола и притиснала коляно към гърдите си, чоплеше коричката на една от раните си и гледаше намръщено. Гледаше намръщено в масивните стени на стаята и си представяше огромната тежест на древния камък около нея. Спомни си как седеше и пак така гледаше навъсено стените на килията си в двореца на Утман, как се набираше на решетките на прозорчето, за да почувства отново слънцето по лицето си, и как мечтаеше да е отново свободна. Спомни си жулещото кожата на глезените й желязо на оковите и дългата тънка верига, така измамно крехка. Помнеше как се беше борила с нея, как я захапваше със зъби и опъваше стъпалото си, докато от разранената кожа не шурна кръв. Феро мразеше стените. За нея те винаги бяха като челюстите на вълчи капан.
Погледна намръщено леглото. Тя мразеше леглата и диваните и малките възглавнички по тях. Меките неща правят човека мекушав и тя не искаше да има нищо общо с тях. Помнеше как лежеше в тъмното на мекото легло, когато за пръв път я взеха в робство. Когато беше още малко и слабо дете. Лежеше в тъмното и плачеше от самота. Заби яростно нокти в коричката и усети как потича кръвта. Тя мразеше онова слабо и глупаво дете, което се остави да бъде хванато в капан. Ненавиждаше дори спомена за него.
Но най-много Феро се мръщеше при вида на Деветопръстия който сега лежеше по гръб сред нагънатата смачкана завивка. Главата му беше килната назад и устата му зееше отворена. Дишаше тихо, а едната му бледа ръка беше изметната настрани под почти невъзможен ъгъл. Спеше като дете. Защо се чука с него в онази нощ? И защо продължаваше да го прави? Въобще не трябваше да го докосва. Не трябваше дори да говори с него. Тя нямаше нужда от грозния голям бял глупак.
Тя нямаше нужда от никого.
Повтаряше си, че мрази тези неща и че тази омраза никога няма да угасне. Но колкото и да кривеше устни, колкото и навъсено да гледаше, колкото и да забиваше нокти в коричката на раната, все по-трудно долавяше старата омраза. Погледна към леглото, към тъмното дърво, огряно от бледата светлина на жарта в камината, към сенките по гънките на чаршафа. Какво толкова дали ще легне на това легло, или на студения широк дюшек в нейната стая? Леглото не е неин враг. Тя стана от стола, отиде до леглото и легна с гръб към Деветопръстия, като внимаваше да не го събуди. Не от грижовност, естествено.
Просто не искаше да дава обяснения.
Придърпа се назад към него, където беше по-топло. Чу го как изпъшка насън и усети, че се обръща. Притаи дъх и се стегна, готова да скочи от леглото. Ръката му се плъзна бавно през нея и той промърмори насън в ухото й. Феро усети топлия му дъх по врата си.
Едрото му топло тяло, което се притискаше в гърба й, вече не я караше да се чувства като в капан. Тежестта на бялата му ръка върху нея й създаваше почти… приятно чувство. При тази мисъл се намръщи.
Нищо хубаво не трае дълго.
И тя плъзна ръка под неговата и усети пръстите му и чуканчето на липсващия да се притискат между нейните. Престори се, че е на сигурно място, че отново е цяла. Какво толкова? Хвана ръката му и я притисна към гърдите си.
Знаеше, че няма да трае дълго.
Преди бурята
— Добре дошли, господа. Генерал Паулдър. Генерал Крой. Бетод се е оттеглил до Уайтфлоу и както става ясно, не би могъл да намери по-благоприятна позиция, от която да се изправи срещу нас. — Бър пое дълбоко въздух и огледа мрачно лицата на присъстващите. — Смятам, че е много вероятно утре да има битка.