Шогун
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #1
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Шогун». Краткое содержание книги:
Шогун означаваше върховен военен диктатор. Само един от всички даймио можеше да притежава титлата и само негово императорско величество, божественият син на небето, живеещ в уединение в Киото заедно с императорското семейство, можеше да даде титлата.
С назначаването си шогунът получаваше абсолютната власт: печата и правата на императора.
Шогунът управляваше от името на императора.
Шифрованото послание до сина му Судара в Йедо гласеше, че е избягал и е в безопасност, и му нареждаше да продължава тайната подготовка за война.
— Вдигайте котва, капитане.
— Да, господарю.
По пладне отминаха залива, разделящ провинциите Тотоми и Идзу, и се запътиха към носа Ито — най-южната точка на полуостров Идзу. Вятърът беше попътен, вълнението умерено и единственото платно помагаше на кораба да увеличи скоростта си.
Изведнъж, недалеч от брега, когато се намираха в дълбокия проход между сушата и някакви малки скалисти островчета и завиваха на север, откъм брега се разнесе зловещо бучене.
Гребците спряха да движат веслата.
— Какво става, дявол да го вземе? — Блакторн не откъсваше поглед от брега.
В следващия миг огромна цепнатина проряза скалите, милиони тонове скална маса се отрониха със страхотен тътен и се сринаха в морето. Водите закипяха. Малка вълна настигна галерата и я отмина. Скалният порой престана. Отново се чу същото бучене, този път по-дълбоко и по-ръмжащо, но и по-далечно. От скалите се отрониха още камъни. Всички се ослушваха напрегнато и очакваха нещо, вперили очи в надвисналите над морето скали. Чуваха се само чайките, морето и вятърът. После Торанага махна на барабанчика, който веднага заудря ритъма. Веслата се впиха във водата. Животът на кораба се нормализира.
— Какво беше това? — не се стърпя Блакторн.
— Просто земетресение — озадачи се Марико от въпроса му. — Вие нямате ли земетресения?
— Не, никога. За пръв път виждам такова нещо.
— О, ние често имаме. Това беше съвсем незначително. И центърът му беше някъде далече, може би в морето. Или пък е било съвсем ограничено. Имахме късмет, че трусът беше сравнително слаб.
— Стори ми се, че цялата земя се тресеше. Мога да се закълна, че я видях как. Чувал съм за земетресения. В Светите места и в земите на отоманите понякога се случвало. Исусе! — Сърцето му още биеше като обезумяло. — Кълна се, че цялата земя се разтресе!
— Разбира се, че се разтресе, Анджин-сан. Трусовете идват на вълни — понякога отстрани, друг път от долу на горе, случва се и по няколко един след друг. Или пък малък, последван чак след един ден от голям. Няма никаква закономерност. Най-страшното, което аз лично съм преживяла, беше преди шест години близо до Осака, през третия ден от месеца на падащите листа. Къщата се срути върху нас. Аз и синът ми се отървахме без наранявания и можахме сами да се изровим от развалините. Цяла седмица продължиха трусовете, един от друг по-силни. Новият замък на тайко във Фуджими бе разрушен до основи. Стотици хиляди загинаха от самото земетресение и от последвалите го пожари. И това именно е най-голямата заплаха за нас, Анджин-сан — пожарите, които ви-винаги следват земетресенията. Нашите градове и села загиват много лесно. Понякога се случва центърът на земетресението да е навътре в морето и казват, че това причинявало Големите вълни. Те са високи от три до шест метра. Винаги връхлитат неочаквано, без никаква закономерност, по всяко време на годината. Изведнъж от морето се появява Голяма вълна и помита брега. По цели градове изчезват, така. Преди няколко години половината Йедо бе унищожено по този начин.
— Но нима това е нещо естествено? Всяка година ли се повтаря.
— Да. Всяка година в тази Божествена земя имаме трусове и пожари. Големи вълни и чудовищни бури — тайфуни. Природата е доста сурова към нас. — Очите й се навлажниха. — Може би затова така обичаме живота, Анджин-сан. Както виждате, нямаме друг изход. Смъртта е неотделима част от нашето море и земя. Знайте, Анджин-сан, че това е земя на сълзите и нашето наследство е смъртта.
Книга трета
Глава тридесета
— Сигурен ли си, че всичко е готово, Мура?
— Да, Оми-сан, сигурен съм. Изпълнихме точно заповедта ти — и тази на Игураши-сан.
— Внимавай всичко да бъде както трябва, иначе до довечера селото ще има нов кмет — кисело предупреди Игураши, главният помощник на Ябу. Очите му се бяха налели с кръв от безсъние. Беше пристигнал предния ден от Йедо с първия отряд самураи и носеше специални нареждания.
Мура не каза нищо, само кимна почтително, с вперени в земята очи.
Стояха на брега, недалеч от кея, пред редиците коленичили, безмълвни, почтителни и също тъй изтощени селяни: всички до един, мъже, жени и деца, с изключение само на онези, които не можеха да се надигнат от леглата си, очакваха пристигането на галерата. До един бяха издокарани в най-хубавите си дрехи. Бяха се изкъпали, а селото бе изметено и безупречно чисто, сякаш на другия ден беше Нова година — тогава по стар обичай цялата империя се почистваше. Рибарските лодки бяха грижливо строени в редици, мрежите сгънати, въжетата навити. Дори брегът около залива бе почистен с гребла.