Шогун

— Торанага-сама казва, че тази нощ ще останем тук. Утре пристигаме в Анджиро. Той би искал да му разкажете още за вашата страна и изобщо за света.

— Разбира се. Какво би искал да чуе? Нощта е прекрасна, нали?

Блакторн се настани удобно, но през цялото време усещаше нейната женственост. Дори прекалено. Странна работа, когато е облечена, ме вълнува дори повече, отколкото когато беше гола.

— Много е приятна. Но скоро ще стане влажно. Лятото не е особено приятен сезон. — Тя преведе на Торанага казаното. — Господарят казва, че Йедо се намира е блатиста местност. През цялото лято гъмжи от комари, но пролетта и есента са чудно хубави — раждането и умирането на годината са най-прекрасните времена.

— В Англия климатът е умерен. Приблизително веднъж на седем години имаме тежки зими. Същото се отнася и за лятото, а глад имаме средно на шест години веднъж, макар че понякога се случва да има две последователни гладни години.

— И при нас има глад. Гладът е лошо нещо. Как е сега у вас?

— За последните десет години три пъти нямахме реколта — лятото се случваше без слънце и зърното не узряваше. Но такава е волята божия. Сега Англия е силна и процъфтява. Хората ни са трудолюбиви. Сами си правим дрехите и оръжието — дори произвеждаме повечето от вълнените дрехи за цяла Европа. От Франция купуваме малко коприна, но качеството й е лошо и само богатите могат да си я позволят.

Блакторн реши да не им разказва за чумните епидемии и за бунтовете и въстанията, предизвикани от заграждането на общинските земи. Нито за преселването на селяните в градовете. Вместо това им заразправя за добри крале и кралици, за способни военачалници, мъдри парламенти и успешни войни.

— Торанага-сама желае да изясни някои неща. Значи твърдите, че само морската ви мощ ви пази от Испания и Португалия.

— Да, само тя. Свободни сме, защото владеем водите си. И вие сте островна страна като нас. Щом не сте господари на собствените си морета, не се ли чувствувате беззащитни пред външния враг?

— Господарят е съгласен с вас.

— А, значи са ви нападали?

Блакторн забеляза как Торанага леко се намръщи, когато тя преведе думите му, и си напомни да се въздържа от въпроси.

Когато заговори отново, тонът й беше по-суров.

— Торанага-сама нареди да отговоря на въпроса ви, Анджин-сан. Да, вече два пъти са ни нападали. Преди повече от триста години — през 1274 година по вашето летоброене — Кублай хан, който тъкмо бил превзел Китай и Корея, нахлува в земите ни, тъй като сме отказали да се подчиним на властта му. Няколко хиляди монголци връхлитат върху остров Кюшу, но самураите успяват да се справят с тях. Седем години по-късно ни нападат отново. Този път пристигат с близо хиляди китайски и корейски кораби и двестахилядна войска — монголци, китайци и корейци — главно кавалерия. В цялата история на Китай не е събирана такава войска. Били сме безпомощни пред такъв многоброен враг. Слизат на брега при залива Хаката в Кюшу, но преди да успеят да разгънат редиците си, Великият вятър, тайфунът, започва да духа откъм юг и унищожава флотата им. Останалите на брега били избити. Това бил камикадзе — Божественият вятър, Анджин-сан — каза тя с твърда увереност. — Камикадзе, изпратен от боговете да защити тази божествена земя от чуждия нашественик. Монголците не се завръщат повече и осемдесет години по-късно династия, та им бива ликвидирана в Китай — добави тя, доволна. — Боговете са ни закриляли от тях. И винаги ще ни пазят. В края на краищата тази земя е тяхна.