Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Двама воини на Едур рухнаха, смъртно ранени.
Лявата ръка на нападателя се изстреля напред и главата на трети Едур се извъртя със силен пукот.
Трясък на мечове, още кръв и още един Едур се строполи — и нападателят вече се беше измъкнал от схватката и се обръщаше.
Рулад го посрещна със скок. Мечовете — единият тежък и пъстър, другият — най-обикновен — се сблъскаха и се сплетоха, щом китката на странника се изви рязко надолу, докато другата му ръка изсвистя над оръжията и удари Рулад в челото.
Силен пукот — и вратът на императора се прекърши.
Мечът с пъстрото острие се хлъзна надолу от оръжието на нападателя, а той вече се отдръпваше, острието на меча му вече се изтръгваше от гърдите на поредния Едур.
Още миг и последните двама воини бяха паднали, телата им щедро напояваха с кръвта си каменните плочи.
Непознатият се огледа, видя Удинаас, кимна и махна с ръка към близката пресечка, от която се появи жена.
Направи пет-шест крачки напред и Удинаас я позна.
Бяха се гаврили с нея.
„Но нищо повече от това. Не и докато този е жив.“
Серен Педак не го и видя. Не забеляза и мъртвите едури. Непознатият я сграбчи за ръката.
Продължиха надолу по улицата и се скриха зад ъгъла.
Някъде зад него се чуха викове на едурски воини, тропот на тичащи крака.
Робът тръсна глава и разбра, че стои до тялото на Рулад, зяпнал в него, в нелепия ъгъл, под който се беше извила главата на прекършения врат, в ръцете, здраво стиснали меча.
И зачака устата да се отвори в безумен смях.
— Най-странната проклета броня, която съм виждал.
Серен примига.
— Какво?
— Но беше добър с меча. Бърз. Само още пет години опит да можеше да натрупа и щеше да стане смъртно опасен. Толкова, че да затрудни всекиго. Шимър, Блус, може би и Скинър. Но тази броня! Проклет късмет, точно тук да ми падне. Да имахме време…
— Какво?
— Онзи Тайст Едур, скъпа.
— Тайст Едур ли?
— Все едно. Ето ги.
Пред тях — шест фигури, в края на задънената уличка. Две жени, четирима мъже. Всички в пурпурни палта. С извадени оръжия. Оцапани с кръв остриета. Един, по-леко снаряжен от останалите и с нещо като диадема в лявата ръка, пристъпи напред.
И каза нещо на непознат език.
Лоста му отвърна с нетърпеливо ръмжене и придърпа Серен, щом мъжът започна да жестикулира. Въздухът около тях сякаш затрептя.
— Корло отваря лабиринта, момиче. Преминаваме и ако извадим късмет, няма да се натъкнем на нищо опасно. Не се знае къде ще ни отведе. Дано да е достатъчно далече.
— Къде? — попита тя. — Къде отиваме?
— В Ледерас, Аквитор. Казах ти, че там ни чака кораб, забрави ли?
„Най-странната броня, която съм виждал.“
„Проклет късмет.“
— Той мъртъв ли е?
— Кой?
— Мъртъв ли е? Уби ли го? Онзи Тайст Едур!
— Нямах избор, момиче. Забавяше ни, а идваха още.
„О, не!“
Върху пясъка плисна повърнато.
Добре поне, че врясъците спряха, помисли Уидал. Чакаше, седнал на тревата малко над плажната ивица, докато младият Едур, на ръце и колене, с клюмнала глава, трепереше и се гърчеше, кашляше и храчеше.
Отстрани два от нахтите, Райнд и Пюл, се боричкаха за едно изхвърлено от вълните парче дърво — то се чупеше, докато го дърпаха. Игрите им на унищожаване напоследък бяха станали натрапчиви и майсторът на оръжия от Мекрос вече се чудеше дали не имитират някоя свързана с него житейска истина. Или просто изолацията ги докарваше до лудост.
Поредната истина.
Уидал презираше религията. Не редеше по пътя си никакви богове. Асцендентите за него бяха по-лоши от побеснели зверове. Не стига, че смъртните бяха способни на ужасни злини. Нищо общо не държеше да има с техните безсмъртни и неизмеримо по-силни двойници.
И този сакат бог в дрипавата му шатра, с вечната му болка и затъпяващия разсъдъка пушек от семената, които пръскаше върху мангала пред себе си — всичко беше едно и също за Уидал. Парадиране със страданието, погълнато от желание да разпръснеш злочестината на собственото си съществуване по целия свят, във всички светове. Злочестина и лъжливо спасение, болка и глупаво отстъпление. „Всичко е едно и също.“
На този жалък остров, сред това пусто море, Уидал беше изгубен. В самия себе си, сред гъмжилото от лица, които до едно бяха негови, губеше способността да разпознава което и да било от тях. Мисъл и съзнание се бяха превърнали в нещо необуздано и безформено. Странстване сред чужди спомени, докато светът отвъд се разнищва.
Строеж на гнездо.
Яростно разрушаване.
Зъбата уста, зяпнала в безмълвен, конвулсивен смях.
Трима шегобийци, които все повтаряха и повтаряха една и съща сценка. Какво означаваше тя? Що за очевиден урок му показваха, а той бе толкова сляп, толкова глупав, че не можеше да го разбере?