Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Непознатият отстъпи назад, с детето под дясната мишница. Лявата му ръка държеше, като увита в кожа дръжка на ведро, долната челюст на третия.
Който изхърка, облещи се и вдиша хрипливо.
Непознатият хвърли челюстта с провисналия език встрани, остави детето на земята и пристъпи към третия мъж.
— Не ми харесва това, което направихте. Нищо от това, което направихте, не ми харесва, но най-вече не ми харесва това, което направихте на тази жена тук, и на това дете. Затова ще те накарам да те боли. Много.
Мъжът се завъртя, сякаш искаше да побегне — и се пльосна по корем на каменните плочи. Серен не видя как стана всичко това и защо.
С невъзмутимо търпение непознатият се наведе над него. Два мълниеносни удара от двете страни на гръбнака, почти до врата, и тя чу как изпращяха гръдните кости. Около главата рукна кръв.
Непознатият посегна към чатала на падналия.
— Спри.
Той се обърна към нея и вдигна вежди.
— Спри. Убий го. Чисто. Убий го чисто, Лосте.
— Сигурна ли си?
По прозорците на околните къщи се появиха лица. Втренчени, зяпнали надолу очи.
— Стига — изграчи тя.
— Добре.
Той замахна. Един удар в тила и той хлътна навътре. Всичко утихна.
Лоста се изправи.
— Е?
„Да. Така е добре.“
Войникът от Пурпурната гвардия се приближи към нея.
— Вината е моя. Трябваше да поспя. Мислех, че ще си в безопасност поне за малко. Сгреших. Съжалявам.
— Детето?
— Стъпкано е от коне според мен. Мъртво е.
— Какво става?
— Трейт пада. Върху защитата се изсипаха духовете-сенки. После Едур дебаркираха. Беше лошо, Аквитор. Откъм сушата настъпи армия. Пометоха слабо защитените укрепления и няма и преди няколко минути успяха да разбият Северната порта. Едурите не бързат, убиват всеки войник, когото намерят. Никаква пощада. Засега не посягат на цивилните. Но това не е гаранция за нищо, нали?
Помогна й да стане и тя трепна от допира на ръцете му — ръце-оръжия, оцапани със смърт.
И да го забеляза, той не се издаде.
— Моят Меч ни чака. Корло успя да намери лабиринт в тази проклета от Гуглата яма — чак сега, цели две години, след като се натикахме тук. Казва, че едурите имали нещо общо с това.
Замаяна, тя едва сега осъзна, че вървят. По кривите странични улички, далече от главните. Шумовете от грозната касапница ехтяха отвсякъде. Изведнъж Лоста спря и кривна глава.
— Проклятие. Отрязани сме.
Завлечен в касапницата. Смаян свидетел на избиването на объркани нещастници. Зачуден дали лихварите няма да са следващите. Удинаас едва се тътреше след императора на Тайст Едур и дузина освирепели воини. Газеха през трупове и посичаха около себе си живот все едно, че разчистваха пътека през тръстики.
Умението, което показваше Рулад, му беше неприсъщо. Ръцете му се въртяха мълниеносно, всяко движение бе небрежно и лишено от всякакъв страх. И издаваше безумни, нечленоразделни звуци, прекъсвани от крясъци, изпълнени колкото с гняв, толкова и с ужас. Не триумфиращ воин. Нито обладан от бойна ярост или окъпан в кървава слава. Убиец… който убиваше.
Един от едурските воини до него падна под отчаяния замах на меча в ръцете на ледерийски войник и императорът изрева и се хвърли напред. Пъстрият меч изсвистя и кръвта швирна като вода. Смехът изтръгна дъха му и го накара да зяпне. Едурите плахо извърнаха лица към освирепелия си владетел.
Продължиха по улицата, просичаха пътя си към нещо като ариергард. Удинаас се препъваше в трупове, в гърчещи се плачещи хора. Замаяни в мига преди да издъхнат мъже зовяха майките си и робът посягаше към тях, докосваше ги по раменете или погалваше с пръсти мокрите им чела и мълвеше: „Тук съм, момчето ми. Всичко е наред. Можеш вече да тръгнеш.“
Опрощаващият жрец, залитащ стъпка по стъпка след невидимата верига, шепнещ празни благословии и милостиви лъжи, опрощаващ, докато в същото време се моли някой — нещо — на свой ред да го опрости. Но никой не го докосна, ничии пръсти не погалиха потното му лице.
За опожарените селища. Възмездие. Къде бяха лихварите? Нали заради тях в края на краищата беше тази война.
Още сто крачки. Още трима паднали едури. Рулад и осмината му събратя газеха напред и колеха. Къде беше останалата войска?
Някъде другаде.
Ако човек винаги може да избира правилните въпроси, то всеки отговор ще е очевиден. Умно проникновение — беше се добрал до нещо…
Още един едур изкрещя, спря и се строполи, лицето му се сплеска в каменните плочи.
Рулад уби още двама войници… и изведнъж на пътя им вече не стоеше никой.
Спряха вцепенени на някакво кръстовище; около тях се къдреха пушеците.
Изведнъж някой се появи отдясно.