Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Младият Едур беше приключил — нищо не беше останало в стомаха му. Вдигна глава, очите му бяха изцъклени от болка и ужас.
— Не… — прошепна той.
Уидал примижа и огледа брега.
— Стига вече… моля ви.
— Никакви ги няма залезите тук — каза Уидал. — Както и изгревите, впрочем.
— Не знаете какво е!
Крясъкът заглъхна.
— Гнездата стават все по-сложни. Мисля, че се стреми да постигне определена форма. Наклонени стени, триъгълен вход. После Мейп ги разрушава. Какво трябва да схвана от всичко това?
— Може да си задържи проклетия меч. Няма да отида. Там. Няма повече да отида там и не се опитвай да ме принуждаваш.
— Нищо не мога да направя. Нищо.
Рулад запълзя към него.
— Ти си го направил този меч! — изхриптя обвинително.
— Огън, чук, наковалня и каляване. Толкова мечове съм направил, че не мога да ги изброя. Желязо и пот. Мисля, че бяха счупени остриета. Онези черни късове. От някакъв дълъг тесен нож. Двете — черни и чупливи. Просто парчета. Чудно откъде ли ги е прибрал?
— Всичко се чупи — каза Рулад.
Уидал го погледна.
— Да, момче. Всичко се чупи.
— Можеш да го направиш.
— Кое?
— Да счупиш този меч.
— Не. Не мога.
— Всичко се чупи!
— И хората също, момче.
— Това не е отговор.
Уидал сви рамене.
— Вече почти нищо не помня. Мисля, че ограбва ума ми. Казва, че е мой бог. Трябвало само да го почитам, така казва. И всичко щяло да стане ясно. Тъй че кажи ми, Рулад Сенгар, на теб ясно ли ти е всичко?
— Това зло… то е твое дело!
— Нима? Може би си прав. Приех сделката, която ми предложи. Но виждаш ли, той излъга. Каза, че ще ме освободи, като направя меча. Той лъже, Рулад. Това поне го знам. Вече го знам. Този бог лъже.
— Имам власт. Аз съм император. Взех си жена. Във война сме и Ледер ще падне.
Уидал посочи към сушата.
— А пък той те чака.
— Страх ги е от мен.
— Страхът сам по себе си поражда вярност, момче. Ще те следват. Те също те очакват.
Рулад задра с нокти лицето си и потръпна.
— Той ме уби. Онзи мъж… не беше ледериец, изобщо не беше ледериец. Изби ни. Седмина от братята ми. И мен. Беше толкова… бърз. Сякаш едва се движеше — а братята ми падаха и умираха.
— Следващия път ще е по-трудно. Ти ще си по-труден. Следващия път няма да е лесно да се намери някой, който да те убие. И по-следващия. Разбираш ли това, момче? То е в същността на сакатия бог, който те чака.
— Кой е той?
— Богът ли? Едно малко нещастно говно, Рулад. Което държи душата ти в ръцете си.
— Бащата Сянка ни е изоставил.
— Бащата Сянка е мъртъв. Или все едно, че е.
— Откъде знаеш?
— Защото ако не беше, изобщо нямаше да позволи на Сакатия бог да те вземе. Теб и народа ти. Щеше да слезе на брега и… — Уидал замълча.
Ето, до това беше стигнал. До тази пропита с кръв истина.
Мразеше религията, мразеше боговете. И беше сам.
— Ще го убия. С меча.
— Глупак. На този остров няма нищо, което той да не чува, да не вижда, да не знае.
„Освен това, което сега е в ума ми, навярно. А дори и да го знае, как би могъл да ме спре? Не, не знае. Трябва да вярвам в това. Та нали ако знаеше, щеше да ме убие. Точно сега щеше да ме убие.“
Рулад се надигна.
— Готов съм.
— Така ли?
— Да.
Уидал въздъхна. Погледна към двата нахта. Изхвърленият от прилива плавей, предмет на ожесточения им спор, лежеше между тях на трески. Двете същества го бяха зяпнали объркано и ровичкаха с пръсти в купчината. Мекросът стана.
— Добре, момче. Да вървим.
Стоеше зад черното стъкло, в тунел от прозрачен обсидиан. И нямаше никакви призраци.
— Куралд Галайн — прошепна Корло и ги погледна през рамо. — Не го очаквах. Завоевание, негодно за нищо. Или едурите изобщо не го знаят — представа нямат какво използват.
Вонеше на смърт. Съсухрена плът, дъх на гробница. Черният камък под краката им беше хлъзгав. Таванът беше неравен, само една длан над главата на Лоста, най-високия в групата.
— Проклет плъши лабиринт — продължи магът и спря пред едно разклонение.
— Просто ни поведи на юг — изръмжа тихо Лоста.
— Добре, но накъде трябва да е юг?
Войниците се струпаха около него, мърмореха ругатни на странния си език.
Корло се обърна към Серен.
— Някакви предложения, Аквитор?
— Какво?
Магът измърмори нещо на Лоста на родния им език и той се намръщи и отвърна:
— Говорете на ледерийски всички. Откога грубостта е станала част от устава на Пурпурната гвардия? Аквитор, това е Крепостта на Мрака…
— Няма Крепост на Мрака.