Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Не я искам повече тази власт.
— О, искаш я — отвърна с явна насмешка Сакатият бог. — Помисли за наградите, които вече пожъна. Тронът на Тайст Едур, жената, за която жадуваше толкова години — тя вече е твое притежание, можеш да правиш с нея каквото поискаш. Братята ти — всички до един ти се кланят. И все по-голямото ти умение с меча…
— Това обаче не е мое, нали? Аз мога само да го държа! Умението не е мое — и всички го виждат! Не съм постигнал нищо!
— А колко струва всичката тази гордост, която търсиш, Рулад Сенгар? Вие смъртните ме изумявате. Проклятието на глупака — да се преценяваш с непрестанно неудовлетворение. Не е моя работа да те уча как да управляваш империята си. Задачата си е твоя и само твоя. Там си намери гордостта. Освен това не порасна ли силата ти? Мускулите ти вече са по-здрави от тези на брат ти Феар. Престани да хленчиш.
— Ти ме използваш!
Сакатият бог се изсмя.
— А Скабандари Кървавото око не го ли правеше? О, знам вече цялата история. Всичко. Морето шепне стари истини, Рулад Сенгар. Нашият пресвят Татко Сянка — ох, каква нелепа заблуда. Убиецът с нож в гърба, предателят…
— Лъжи!
— … който след това ви доведе до вашето предателство. Срещу доскорошните ви съюзници Тайст Андий. Скочихте срещу тях по заповед на Скабандари. Избихте онези, които се сражаваха рамо до рамо с вас. Това е наследството на Тайст Едур, Рулад Сенгар. Питай Ханан Мосаг. Той знае. Питай брат си Феар. Питай майка си — жените знаят. Тяхната памет не е така… избирателна.
— Престани — замоли се Рулад и стисна главата си с ръце. — Искаш да ме отровиш с позор. Това е целта ти… каквото и да казваш.
— Може би това, което предлагам, е опрощение — промълви Сакатият бог. — Възможността да се изкупят грехове. У теб е, Рулад Сенгар. Властта е твоя и можеш да я изваеш според волята си. Империята ще отразява теб, не някой друг. Нима ще избягаш от това? Ако изборът ти е такъв, тогава наистина ще съм принуден да избера друг. Някой, който ще се окаже не толкова почтен може би.
Мечът издрънча в нозете на Рулад Сенгар.
— Избирай!
Вцепенен, Уидал видя как изражението на едура се промени.
Рулад изкрещя, сграбчи оръжието, хвърли се напред…
… и изчезна.
Последва хриплив смях.
— Толкова малко неща могат да ме изненадат вече, Уидал.
Отвратен, мекросът се обърна към изхода.
— Почакай, Уидал. Виждам отегчението ти. Неприязънта. Какво толкова те терзае? Това се питам.
— Момчето не го заслужава…
— О, заслужава го, и още как. Всички го заслужават.
Уидал се обърна и изгледа с присвити очи Сакатия бог.
— Това май е единствената преценка, на която си способен. Но не е много честна, нали?
— Внимавай. Благодарността ми за това, което направи за мен, започва да отслабва.
— Благодарност? — Смехът му беше горчив. — Благодарен си, след като ме принуди да изпълня заповедта ти. Браво. Дано и аз да съм толкова остроумен, след като те принудя да ме убиеш. — Изгледа присвитата под качулката фигура. — Знаеш ли, разбирам проблема ти. Вече го разбирам и се проклинам, че преди ми убягваше. Ти нямаш свят, над който да властваш като другите богове. Затова си седиш тук, сам в жалката си шатра, и това е цялото ти владение, нали? Премазана плът и мръсен задушлив въздух. Тънки като кожа стени и горещината, за която жадуват старците и недъгавите. Твоят свят и ти — сам в него, и цялата ирония е, че не можеш да властваш и над собственото си тяло.
Хриплива кашлица и:
— Спести ми съчувствието си, мекрос. Много мислих над твоя проблем и намерих решение, както скоро ще разбереш. Тогава си помисли за това, което ми каза. Сега си върви.
— Още не разбираш, нали? Колкото повече болка нанасяш на другите, толкова повече ще изпиташ сам ти. Подклаждаш собствената си злочестина и заради това всяко съчувствие, което с право можеш да получиш, бива отхвърлено.
— Казах, иди си, Уидал. Построй си гнездо. Мейп чака.
Появиха се сред обрулена от вятъра степ, с грохота на морските вълни вдясно, а пред тях — делтата на широка река. На отсрещния бряг се издигаше укрепен град.
Серен Педак огледа далечните сгради, високите тънки кули, които сякаш се накланяха към морето.
— Стари Катер. На трийсет левги сме от Трейт. Как е възможно това?
— Лабиринти — изсумтя Корло и седна в тревата. — Гнило. Мръсно, но все пак — лабиринт.
Аквиторът бавно закрачи към пясъчната ивица на брега. Слънцето грееше високо и топло. „Трябва да се умия. Да се очистя. Морето…“
Лоста я последва, стиснал в ръка вкаменения предмет, в който се бе вселил духът на жената Тайст Андий.
Тя нагази във водата. Пенливи вълни зашумяха около глезените й.