Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Някогашните поклонници бяха изчезнали. Измрели или постепенно стопили се, или тласнати до толкова крайни жертвоприношения, че се бяха самоунищожили. Нямаше как да се разбере колко дълбока е грамадата от кости, натрупана в този кладенец, но големината й трябваше да е ужасяваща.
Духът беше обречен и след време щеше да умре. Ако морските води не се бяха надигнали, за да погълнат сушата — ако стените на неговия свят не бяха изчезнали и всичко, което беше извън тях, не му бе станало достъпно.
Бреговете по целия свят бяха места за поклонение. Най-старите хроники от Първата империя непрекъснато отбелязваха това за народи, открити по време на експедициите. Границата между море и суша бележеше проявата на символичния преход между познатото и непознатото. Между живот и смърт, дух и ум, между неизброимото множество стихии и сили, противоречиви и в същото време — сплетени в едно. Живот, предаден на морските води, съкровища, хвърляни в дълбините им. А над самите води — кораби и техните екипажи, завличани в дълбините им.
При все това съществото беше срещнало… съперничество. И както подозираше Некал Бара, се беше справило зле. Залиняло, страдащо, то се беше върнало в своята дупка, там, под потопа. Върнало се беше, за да умре.
Невъзможно беше да се разбере как магьосниците на Тайст Едур го бяха открили или как бяха разбрали на какво е способно. Но го бяха обвързали, хранили го бяха с кръв, за да възвърнат силата му, и то беше пораснало, а с това бе пораснал и гладът му.
„А сега аз трябва да намеря начин да го убия.“
Усещаше напора му под водната повърхност, все по-близо, под щурмовите съдове на Тайст Едур. Войниците се трупаха по укрепленията около залива. Подготвяха за огън стенобитни машини и балисти, изкарваха на позиции движещите се на колела механизми, изхвърлящи стрели, способни да пробият корабни корпуси, палеха огньове.
Арахатан, с наметалото си от черна кожа, бе заел позиция в другия край на главния вълнолом и също като нея беше застанал с лице към морската шир, взрян в бързо настъпващата вражеска флота. Трябваше да спре атаката на духа, да влезе в открита схватка с него, за да може Некал Бара с магия да се промъкне по-близо до създанието и да го порази.
Жалко, че Енедиктал се беше върнал при своя батальон в Оул, вместо да остане в града. Жалко, че Змийският пояс не бяха дошли за подкрепление. Влезеха ли в стълкновение с духа, Енедиктал можеше да разбие флотата на Едур. Тя нямаше представа колко сила ще им остане на двамата с Арахатан, след като убият духа — възможно беше да са толкова изтощени, че да не могат да унищожат флотата. Можеше да се стигне до ръкопашен бой в залива.
„И това е най-нелепото на магията във война — почти нищо друго не правим, освен да си пречим взаимно. Освен ако кадърът не се окаже по-малочислен.“
Имаше под своя команда още шестима по-дребни заклинатели, разпръснати в ротите на развърнатия долу батальон на Хладната глина. Трябваше да са достатъчни срещу магьосниците на Едур.
Некал Бара беше угрижена, и не без основание.
Червените платна заплющяха. Очите й едва успяваха да различат воините по палубите и такелажа. Флотата забавяше. Под челните кораби напред се понесе тъмен прилив, разпростря се като катраненочерен оток из залива.
Обзе я внезапен страх. Беше… огромно.
Погледна надолу. Към самотната, загърната в черно фигура в самия край на главния вълнолом. Разперила широко ръце.
Духът се надигна в издуваща се вълна, набра скорост и се понесе вихрено към пристанището. Войниците по кейовете се прикриха зад щитовете си и върховете на копията им щръкнаха. Една от метателните машини изстреля топка горящ катран. Омаяният поглед на Бара проследи огнената дъга и сивата диря след нея — огненото кълбо се спускаше към набъбващата вълна.
После изчезна сред петно кипнала пяна.
Чу рева на Арахатан. Бяла бразда проряза водата и кипна пред кейовете, стена от пара се вдигна към небесата. Тъмното изгърбено туловище набираше мощ, преди да връхлети.
Фарът под краката й се разтресе от чудовищния сблъсък. От тясната желязна тераса под нея струпалите се да гледат се разхвърчаха във въздуха и западаха с писъци надолу към скалите. Терасата се огъна като тънка тел в ръцете на ковач, сглобките се пръснаха сред облаци прах. Ужасно скърцане прониза кулата и тя се люшна.
Разпенена черна вода връхлиташе с ярост, издигаше се все по-високо точно пред Арахатан. Тъмна сянка погълна магьосника.
Фарът се срутваше.