Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Изпънала напред ръце, Некал Бара се хвърли от ръба.
И изчезна сред вихрения лъч на магията. Полетя надолу сред искрящите пръски от син пламък, гъмжащи около ослепително бялото ядро.
Като божие копие, нажеженият до бяло огнен стълб прониза духа отстрани, издълба диря от пламъци в тъмната кипнала вода.
„Блудния да ни… той угасва! Пропада!“ Усети, а след миг видя Арахатан. Червена плът, късаща се не дрипи от костите, изгаряше и почерняваше, отнесена сякаш от свиреп ураган. Видя зъбите му — устните бяха отпрани — оголени в гримаса на безумна усмивка. Очите засъскаха, потъмняха, хлътнаха навътре.
Усети в последния миг изумлението му, неверието…
Навътре, в плътта на духа, пласт след пласт гъста съсирена кръв, сплъстена коса, нацепени късове кост. Обрасли с корал драгоценни накити, смачкани златни монети, сгърчени трупчета на новородени, всички с хлътнали чела над лица, изкривени от болка и неописуемо страдание. „Пластове. О, Богиньо, какво сме направили ние, смъртните? Направили и направили, и направили?!“
Каменни сечива, бисери, парчета раковини…
Навътре…
И разбра, че е сгрешила. Че е сгрешила ужасно.
Духът — нищо повече от куха раковина — пазеше в себе си спомен. В кост, зъби и коса. Спомен и нищо друго.
Навътре…
И Некал Бара разбра, че ще умре. Никаква защита нямаше срещу това, което се надигаше да я срещне. Никаква. Не можеше… изобщо не можеше да… „Цеда! Куру Кан! Чуй ме! Виж…“
Серен Педак залитна на улицата. Бутана, блъскана, събаряна на колене от бягащи хора.
Беше се събудила в някакво тъмно мазе сред празни изпочупени бурета. Бяха я ограбили, повечето от бронята й беше смъкната. Меча и ножа й ги нямаше. Болката между краката подсказваше, че я е сполетяло и по-лошо. Устните й бяха подути и накъсани от целувки, които така и не беше усетила, косата й беше разчорлена и сплъстена от кръв. Пропълзя по камъните и се сви до някаква мръсна тухлена стена. Зяпна замаяна царящата наоколо паника.
Пушеци бяха затулили небето. Мътнокафява светлина, далечни шумове от битка — откъм пристанището вляво и по северната и източната стена, напред и вдясно. По улицата пред нея гражданите тичаха сякаш в произволни посоки. Двама мъже се бяха вкопчили в смъртоносен двубой и тя видя как единият успя да прониже другия, а после започна да блъска главата му в каменните плочи. Черепът изпращя, победителят пусна гърчещата се жертва, надигна се и закуцука по улицата.
Врати падаха с трясък. Жени излизаха с писъци на улицата, измъкнати от скривалищата си.
Не се виждаше нито един Тайст Едур.
Вдясно от нея трима мъже с вид на мародери се тътреха по улицата. Единият носеше оплескан с кръв дебел кривак, друг — къс ятаган. Третият влачеше за единия крак мъртво или примряло от ужас момиченце.
Видяха я. Онзи с кривака се ухили.
— Идвахме да те приберем, Аквитор. Събуди се и искаш още, а?
Не позна нито един от тях, но в очите им имаше нещо ужасно познато.
— Градът падна — продължи той, след като се доближи. — Но можем да се измъкнем и те взимаме с нас.
Онзи с ятагана се изсмя.
— Решихме да си те вземем за нас, скъпа. Не бой се, ще те пазим.
Серен се присви до стената.
— Стой! — чу се глас.
Тримата се обърнаха.
Коса със стоманен цвят, сини очи. Като че ли го познаваше. Може би. Не беше сигурна. Никога не беше виждала броня като неговата: щеше да е запомнила кървавочервеното връхно палто. Прост войнишки меч на лявото бедро, към който непознатият не посегна.
— Това е оня кучи син, чужденецът — рече мъжът с кривака. — Намери си някоя и мирни, приятел.
— Току-що го направих — отвърна той. — Търся я от два дни…
— Тя е наша — каза му онзи с ятагана.
— Не приближавай — изръмжа третият и вдигна детето в ръката си, все едно смяташе да го употреби като оръжие.
И Серен видя, че вече го е правил. „О, дано да си умряло, дете. Моля се, дано да си умряло отдавна.“
— Познаваш ни, чужденецо — каза мъжът с кривака.
— О, да, ужасът на копторите. Чувал съм за подвизите ви. Което ми дава предимство.
— Как така?
Странникът продължаваше да се приближава. Серен видя как нещо блесна в очите му, когато отвърна:
— Защото вие нищо не сте чували за мен.
Кривакът се завъртя. Ятаганът блесна. Тялото на детето литна във въздуха…
И се озова в ръката на новодошлия, който замахна с другата ръка, с дланта нагоре, пръстите му сякаш се впиха под брадичката на мъжа, който го държеше.
Серен просто не разбра какво стана.
Мъжът с кривака беше паднал. Ятаганът на другия се беше забил в гърдите му и той стоеше, опулил очи в него. После рухна.
Нещо изпращя. Бликна фонтан от кръв.