Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Бил си войник.
— Още съм, скъпа.
— Запиши се в някоя бригада тогава…
Той избърса чело с опакото на ръката си, затвори за миг очи, после като че ли взе решение. Изгледа я твърдо със студените си сини очи.
— Така крещи, че се чува до Бездната, скъпа, а никой от вас ледериите не иска да го чуе. Вие сте в беда, хора. В сериозна беда. Разлив Фент беше предаден. Значи така — Здрач е умен, способен командир. Какво тогава я е принудило да го направи? Помисли, Аквитор.
— Разбрала е, че е безнадеждно. Разбрала е, че не може да удържи града и че няма път за отстъпление.
Той кимна.
— Не си била тук, когато се върнаха корабите с улова. Не си видяла какво ги докара. Ние видяхме. Скъпа, ако денрабъ си имат бог, то това беше той, ей тук, в този залив.
— Кои са денрабъ?
Непознатият поклати глава.
— При нас ще се намери място за читави хора. А и няма да си единствената жена, тъй че не е това.
— Защо точно аз тогава?
— Защото не си сляпа, Серен Педак.
Тя се усмихна, отдръпна се и извърна очи. „Нито пияна.“
— Кой си ти?
— Нищо няма да ти говори…
— Все едно, кажи ми.
— Викат ми Лоста. Железния лост, Втори меч, Четвърта рота, Пурпурна гвардия. Бях на служба при командир Кал-брин, преди всички да се пръснем оттук до портите на Гуглата.
— Нищо не говорещо и дълго. Впечатлена съм, Лост.
— Момиче, зъбите ти са по-остри от тези на енкар’ал, с мръвка ризан между тях. Може би затова ми допадаш толкова.
„Добре.“
— Не ме интересува предложението ти, Лосте.
— Постарай се да го обмислиш. Има време за това, стига да се измъкнеш колкото може по-скоро от Трейт.
Тя го погледна.
— Изглежда ми безсмислено.
— Щеше да си права, ако корабът ни беше тук, в залива. Но не е. В Ледерас е. Записахме се като екипаж, чрез един агент. — Сви рамене. — Щом излезем в открито море…
— Ще убиете капитана и хората му и ставате пирати.
— Никого няма да убиваме, ако се разберем, и не сме пирати. Просто искаме да се върнем у дома. Трябва да се върнем у дома. — Изгледа я за миг и стана. — Ако всичко мине добре, ще те чакаме в Ледерас.
„Добре.“
— Губиш си времето.
Той сви рамене.
— Дотогава много неща ще се променят, Аквитор. Махни се от този град, момиче. Докато си трезва, напусни го. Просто се махни.
И си тръгна.
„Спипаха го, завлякоха го отзад и сега му шият устата… ела да видим…“
„Само устата? Скапан предател. Така лесно да му се размине на тоя кучи син. Отвсякъде да го зашият, да видим дали ще му хареса…“
„Хул Бедикт да беше, това искам аз…“
„А, на него ще му направят много по-лошо, помни ми думата. Чакай само и ще видиш…“
С развети от вятъра сини коприни, Некал Бара стоеше на терасата на фара, загледана към морската шир. Нищо не вървеше според плановете. Изпреварващата им атака беше унищожила празни селища. Целият народ на Тайст Едур беше тръгнал. „И скоро ще дойдат на самия ни праг.“
Флотата бе дошла в морето Катер, готова да предотврати изтеглянето на гарнизона на Здрач в Разлив Фент, но след като градът беше предаден, просто продължи напред. Със свръхестествена бързина кървавочервените платна на петстотин щурмови съда вече се приближаваха към залива Трейт. А във водите под гладките им корпуси… същество. Древно, ужасно и жадно за кръв. Знаеше пътя си. Вече беше идвало тук.
Оттогава, по заповед на Цеда, тя се мъчеше да разбере естеството на това същество, над което Тайст Едур бяха наложили волята си, за да им служи. Пристанището и заливът отвъд него бяха древна суша, огромна варовикова плитчина, под която течаха големи подземни реки. Тук-там ерозията беше сринала варовиковата кора и се бяха образували дълбоки кръгли кладенци. Водата долу по принцип продължаваше да тече, като ръкави на предишните реки. Но понякога не успяваше да се процеди през варовика от натрупалите се с времето втвърдявания и застиваше на място, черна и неподвижна.
Преди много време един такъв кладенец се бе превърнал в място на свещенодействия. В дълбините му бяха хвърляли съкровища. Злато, нефрит, сребро и живи жертви. Гласове на давещи се бяха пищели в леденостудената вода, студена плът и кости се бяха трупали на светлото дъно.
И така беше сътворен дух. Дух, хранен с кръв и отчаяние, искащ изкупителни жертви, насилствено отдаване на тленен живот. Тя много добре знаеше, че във всичко това се крият загадки. Дали духът беше съществувал, преди да е възникнал култът, или просто беше извлечен от поднесените жертви? Или бе породен от самата воля на древните поклонници? Тъй или иначе, резултатът беше един. Беше се появило същество, научено на стръвен глад. Привикнало да се храни с кръв, със скръб и ужас.