Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Вратата се отваря и на прага застава възрастната прислужница на доктора. Хенри сватя шапка и я притиска към гърдите си, внезапно лишен от дар слово.
— Влезте, моля, господин Ракъм.
Когато влиза след прислужницата в антрето, той вижда доктор Кърлоу, който се качва нагоре по стълбите. От страх, че той може да изчезне нанякъде, Хенри едва се удържа да не се дръпне грубо от ръцете на прислужницата, докато тя се бори несръчно с палтото му.
— Докторе! — вика той, измъквайки рязко ръцете си от ръкавите.
Кърлоу спира на най-горното стъпало, обръща се и тръгва надолу по стълбите, мълчаливо, без да показва с нищо, че е видял госта си — човек би казал по-скоро, че се връща за нещо, което е забравил.
— Сър — започва отново Хенри. — Как… как е госпожа Фокс?
Кърлоу спира, докато е още доста над главата на Хенри.
— Диагнозата е потвърдена; има туберкулоза — казва той с безцветен глас. — Какво друго бих могъл да ви кажа?
Хенри стисва две колонки от перилата с големите си ръце и вдига поглед към зачервените, подпухнали очи на доктор Кърлоу.
— Няма ли нищо… — пита той с умолителен тон. — Чел съм… имаше нещо, струва ми се, наричаха ги пулмонални стабилизатори?
Докторът се засмива, по-скоро на себе си, отколкото на Хенри.
— Това са боклуци, Ракъм. Безполезни измишльотини и пенкилери. Предполагам, че вашите молитви биха имали по-добър практичен ефект.
— Мога ли да я видя? — продължава Хенри все така умолително. — Ще се постарая да не я преуморявам…
Кърлоу тръгва отново нагоре по стълбите, прехвърлил небрежно бремето на гостоприемството върху раменете на прислужницата.
— Да, да, разбира се — подхвърля той през рамо. — Тя се чувства отлично, както ще ви каже и сама.
И той изчезва нанякъде.
Прислужницата превежда Хенри през голите коридори и спартански обзаведената дневна в къщата на лекаря — дом, който, за разлика от къщата на брат му Уилям, е лишен от каквато и да било следа от женско присъствие. Никъде не се забелязва отстъпка от абсолютната практичност, докато той не стига до френските прозорци, които водят към градината — там на природата й е било позволено да изпъстри голата земя, макар и в определени граници. През безукорно чистото стъкло Хенри вижда осветена от слънчевите лъчи квадратна морава, оградена от вечнозелени храсти, а в средата й — най-важният за него човек на света след Иисус Христос.
Тя се е отпуснала на плетен люлеещ се стол — облечена така, като че ли очаква гости, със стегнат, закопчан догоре корсаж, високи боти, а не ниски пантофки, със сложна прическа — всъщност е обърнала по-голямо внимание на външния си вид от обикновено. В скута й лежи отворена книга, която тя чете съсредоточено. По-красива е от когато и да било.
— Госпожо Фокс?
— Хенри! — възкликва тя радостно и пуска книгата да падне на тревата до стола й. — Колко хубаво е, че ви виждам! Бях почти полудяла от скука.
Хенри тръгва към нея. Не може да разбере как доктор Кърлоу е в състояние така уверено да произнася смъртната присъда на жена, която е самото въплъщение на живота. Но те не са всезнаещи, тези лекари! Нима не може да има някаква грешка! Но госпожа Фокс, забелязала объркването, изписано по лицето му, решава да не го държи в неведение.
— Зле съм, Хенри — казва тя усмихнато. — Затова и този път наистина си седя на едно място. Тази сутрин дори полегнах за малко — и това е наистина максималното, което съм в състояние да приема. Седнете, Хенри, тревата е съвсем суха.
Хенри се подчинява, макар да установява, че тя е сбъркала в преценката си и панталоните му веднага се намокрят.
— Да видим — продължава тя с много странен тон — смесица от небрежна жизнерадост и горчива умора. — Какви други новини имам за вас? Може би вече знаете, че съм… как да се изразя… деликатно изключена от редиците на Дружеството за спасение. Останалите членки стигнаха до заключение, че силите ми вече не достигат, за да изпълнявам задълженията си. Разбирате ли, един ден отидох пеш от Ливърпул Стрийт до един публичен дом, и ходенето ме изтощи дотолкова, че се наложи да седна на стъпалата пред входната врата, за да си почина, докато останалите влязоха вътре. Постарах се да бъда полезна, като отправих сериозни упреци към портиера, но сестрите очевидно бяха на мнение, че не съм изпълнила това, което се е очаквало от мен. Затова и миналия вторник получих писмо, в което те ме съветват да ограничавам занапред усилията си до кореспонденция с парламентаристи. Всички членки на дружеството ми пожелават бързо оздравяване с най-прочувствени фрази. А междувременно явно са решили да умра от скука.