Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Стъпките обаче със сигурност не са на Агнес; малко по-надолу по уличката госпожа Ракъм се е проснала по лице в мръсотията и лежи неподвижно — като мъртва. Полите й се белеят в тъмнината като купчина сняг, оцелял по чудо след идването на пролетта.
— Дявол да го вземе… — прошепва под нос Шугър, обзета от страх и нерешителност. Хвърля поглед назад и се уверява, че от гледна точка на минувачите по Боу Стрийт, макар да е само на пет ярда от тях, тя вече се намира в друг свят, в някакво населено със сенки чистилище. Двете с Агнес са напуснали окъпания в светлина човешки поток и той продължава да тече без тях, без да отбелязва липсата им. От друга страна, Шугър знае отлично, че Скотланд Ярд се намира някъде зад близкия ъгъл; и че тъкмо тук вероятността да я спипат патрулиращи униформени полицаи и да я разпитват какво знае за дамата, която лежи безжизнена в краката й, е най-голяма.
— Агнес? — неподвижното тяло на земята не реагира. Кракът на госпожа Ракъм е изкривен под невъзможен ъгъл, дясната й ръка е отметната встрани, като че ли е паднала от голяма височина.
— Агнес? — Шугър коленичи до нея. Тя протяга ръка в мрака, подпъхва я под меките руси кичури и докосва с длан бузата на Агнес, усеща топлината на плътта й — тя е дори гореща — гладка и жива като собствените й голи гърди. Повдига главата на Агнес от студения, мръсен калдъръм, и чувства как пръстите й леко изтръпват.
— Агнес? — устните, опрели в дланта на Шугър, се раздвижват, устата мълви нещо беззвучно през пръстите й — като че всеки момент ще засмуче палеца й. — Агнес, ела на себе си!
Госпожа Ракъм потръпва леко, като сънуваща котка, ръцете и краката й помръдват безсилно в мръсотията.
— Клара? — проплаква тя.
— Не — шепне Шугър, навела се ниско над ухото на Агнес. — Още не си у дома.
С големи усилия, подпомогната от Шугър, Агнес застава на колене. В тъмнината е невъзможно да се прецени дали лъскавите тъмни петна по носа, брадичката й гърдите й са от кал или от кръв, или от двете.
— Не ме гледай в лицето — нарежда меко Шугър, хваща здраво Агнес за раменете и я изправя на крака. — Ще ти помогна, но ти не бива да ме гледаш в лицето.
Постепенно разбуждащото се съзнание на Агнес започва да осмисля сложността на ситуацията.
— Божичко, аз… аз съм мръсна! — тя потръпва от отвращение. — Цялата съм покрита с мръсотия!
Малките й ръчички трепкат безпомощно, плъзгат се по корсажа и се отпускат в мръсните дипли на полите й.
— Как… как да изляза пред хората в такъв вид? Как да стигна до вкъщи?
Тя обръща лице към спасителката си в инстинктивна молба, но Шугър незабавно се отдръпва в сенките.
— Не ме гледай в лицето — повтаря тя и стисва здраво Агнес за раменете. — Аз ще ти помогна. Чакай ме тук.
И тя хуква отново, този път към светлините на Боу Стрийт.
Озовала се отново в потока от хора и коли, Шугър се озърта и оглежда критично минувачите; има ли в това шумно гъмжило човек, който може да й даде това, което й трябва? Онези продавачки на кафе, потънали в облаци пара край сергията си? Не, много са опърпани — с тези… шапки и покрити с петна престилки… Дамите, които чакат да пресекат улицата, въртят чадърчетата си и демонстрират гордо кожените си наметки, докато чакат файтоните да преминат? Не, те току-що са излезли от операта; възможно е да познават Агнес; пък и при всички положения те по-скоро биха умрели, отколкото да… Онзи войник с хубавата черна пелерина? Не, той ще настоява да извикат полиция… Жената с дългия лилав шал — тя сигурно е проститутка и само ще създаде нови проблеми…
— Извинете! — подвиква изведнъж Шугър, и се упътва забързано към една едра жена, която мъкне кошница, пълна с презрели ягоди. Жената е бедно облечена — или е ирландка, или слабоумна, преценява Шугър, но независимо от това има едно ценно притежание, като изключим кошницата с полусмачканите плодове — голяма, старомодна бледосиня наметка, която я покрива от глава до пети.
— Чудесни ягоди — отвръща жената и се ухилва угоднически.
— Наметката ви — казва Шугър, отваря чантичката си и започва да рови из нея, за да намери най-лъскавите монети. — Продайте ми я. Ще ви дам десет шилинга за нея.
Още докато Шугър брои монетите — шест, седем, осем — жената започва да отстъпва назад и облизва плахо устни.